Том Клэнси - Под обсада

— Исках да спра избиването на заложници…

— Той пет пари не даваше какво искате вие — натърти с дрезгав шепот полковник Мот.

— Така си е — съгласи се тя. — Но въпреки това ми се ще да вляза и да се опитам да поговоря с останалите.

— Сега вече това е невъзможно — спря я Мот. — Ще ви попитат къде е техният човек. Какво ще им отговорите?

— Ще им кажа истината — отсече индийката. — Това вероятно ще ги убеди да ни съдействат. Защо дори да не разменим терориста срещу заложниците?

— И дума да не става — не се съгласи полковникът. — Вероятно ще се наложи да откопчим от него едно-друго. Пък и при всички положения този негодник трябва да бъде изправен пред съд.

Винаги се беше възхищавал на целеустремеността на генералния секретар. Сега обаче индийката се държеше като наивна мечтателка.

Докато лейтенантът разпределяше подчинените си в двете групи, Мот махна на хората от „Бърза помощ“ да се приближат. Те качиха поваления терорист на носилката и го прихванаха за нея с белезниците, които взеха от охраната.

— Пренесете го в медицинския пункт. Закачете белезниците за леглото — нареди Мот на един от санитарите.

Лейтенантът показа със знак на полковника, че са готови да тръгват. Мот изписа с пръсти числото 30. Засече времето, а лейтенант Мейлман поведе двете групи към залата на Съвета за попечителство.

— Полковник, моля ви — подхвана пак Чатерджи. — Няма да мога да вляза, ако настоявате да влезете вие.

— Знам — отвърна той.

Оставаха двайсет и пет секунди.

— Но това е грешка! — повиши за пръв път тон генералният секретар.

Вратата на Съвета за сигурност изскърца, явно някой се беше облегнал на нея. Чатерджи тутакси замълча. Мот погледна първо вратата, сетне индийката и накрая и часовника си. Оставаха двайсет секунди.

— Ще бъде грешка само ако се провалим — рече тихо полковникът. — Много ви моля, госпожо генерален секретар. Нямаме време за спорове. Отдръпнете се, за да не пострадате.

— Полковник… — подзе отново жената, ала млъкна насред изречението. — Бог да ви е на помощ. Бог да е на помощ на всички ни.

— Благодаря ви — рече Мот.

Оставаха петнайсет секунди.

Волю-неволю Чатерджи отстъпи назад.

Полковник Мот се съсредоточи върху онова, което му предстоеше да направи. Усещаше през маската вкуса на кръвта на терориста — в нея имаше нещо особено, да си рече човек, че нападателят е някакъв варварин или викинг. Мот втъкна оръжието на терориста в колана си. Разкърши пръсти под ръкавиците — вече не го свърташе да нахълта вътре в залата и да сложи край на всичко това.

Десет секунди.

Преди двайсетина години, докато беше следвал в полицейската академия на Двайсета улица и Второ авеню, един преподавател по стратегия и тактика му беше обяснил, че работата на полицая всъщност прилича на хвърлянето на зарове. Всеки полицай, всеки войник разполагал със зар с шест точици: решителност, умение, безпощадност, изобретателност, смелост и сила. През повечето време човек се обучавал и се готвел. Но стигнело ли се до действия, трябвало да приложи всичко, каквото е усвоил, и да покаже повече качества от своя противник, при това понякога за броени секунди. Мот не беше забравил тези думи през двайсетте години, когато бе работил в полицейския участък на централната градска част. Беше се сещал за тях всеки път, когато бе влизал в жилище, без да има представа какво го дебне от другата страна на вратата, или бе спирал кола, без да знае какво има под вестника на седалката до шофьора. Спомни си за думите на своя учител и сега. Впрегна всеки рефлекс, грижливо пазен в паметта, в костите, в душата му. За да си вдъхне смелост, си припомни и думите на един от астронавтите от „Меркурий“ — вече не се сещаше точно кой — казани, докато чакал да го изстрелят в Космоса: „Мили боже! Много те моля, не позволявай да издъня всичко“.

Пет секунди.

Мот тръгна към вратата на Съвета за сигурност. Простена, все едно го бяха ударили силно.

Дръпна рязко вратата и влезе вътре.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:48 ч.

След като ги прехвърлиха в едно от фоайетата на Държавния департамент, родителите на похитените деца получиха достъп до телефони. Шарън си избра фотьойл в ъгъла на ярко осветеното помещение и първо се обади на сина си Александър в хотела. Искаше да се увери, че там всичко е наред. Момчето отвърна, че е добре, майка му обаче подозираше, че той е капнал от умора. Играеше ли на видеоигри, Александър се притесняваше до смърт, сякаш съдбата на цялата галактика бе в неговите ръце. Когато майка му разговаря към единайсет часа с него, момчето звучеше изтощено, точно като Чарлтън Хестън, когато той вижда в „Десетте Божи заповеди“ горящия храст.