Том Клэнси - Под обсада

— Ако не ме лъже паметта, квартирата им се намира от другата страна на улицата — потвърди Хърбърт. — Източната кула на небостъргачите близнаци, разположени на площада пред ООН. Май за прикритие им служеше спедиторска фирма с името „Дойл“. Така колегите от ЦРУ държат под око разни мошеници, представящи се за дипломати, и събират по електронен път разузнавателна информация.

— Можеш ли да уредиш да ни пуснат там?

— Ще опитам — изкриви той устни.

Погледна вкиснат Лоуел Кофи, който седеше от другата страна на масата. Роджърс го забеляза.

— Какво има? — попита той.

— Майк, не стоим на твърда почва по отношение на отряда за бързо реагиране.

— В какъв смисъл? — настоя генералът.

— Във всякакъв — вдигна рамене шефът на разузнаването.

— По-точно? В морален? В законов? В материално-техническо отношение?

— Казах ти вече, във всякакъв — натърти Хърбърт.

— Сигурно съм малко наивен — подметна Роджърс, — но какво лошо има в това, че военно подразделение, обучено да се противопостави на терористи, отива да окаже помощ и да обезвреди нападателите? Защо да сме уязвими, било то от гледна точка на морала, на закона или на материално-техническата обезпеченост?

Юрисконсултът Кофи също се намеси:

— Като начало, Майк, ООН не е отправяло към нас искане за помощ. А това вече е срещу теб.

— Така е — съгласи се Роджърс. — Но се надявам да го уредя на място, особено пък ако терористите започнат да избиват заложници. Даръл Маккаски се е свързал чрез Интерпол с охраната на Чатерджи…

— Равнището е много ниско — напомни му Хърбърт. — Шефът на охраната в ООН няма да обърне особено внимание на сътрудника на генералния секретар, който му съобщава нещо чрез човек от Интерпол в Мадрид.

— Не се знае — възрази Роджърс. — Всъщност не знаем нищо за шефа на охраната, нали?

— Подчинените ми преглеждат досието му — отвърна Хърбърт. — Досега не сме си имали вземане-даване с него.

— И въпреки това сега е притиснат до стената и вероятно ще потърси помощ отвън — напомни Роджърс.

— Но това не е единственият проблем — включи се отново Кофи.

Генералът погледна за кой ли път часовника върху компютъра. Вертолетът щеше да пристигне след по-малко от двайсет минути. На Роджърс не му беше до спорове.

— Държавите, които не са засегнати от случващото се, ще нададат страхотен вой, че американски специални части кръстосват из сградата на Секретариата.

— Откога се съобразяваме с наранените чувства на иракчаните и французите? — ядоса се Роджърс.

— Тук става въпрос не за чувства — натърти юрисконсултът, — а за международно право.

— Божичко, Лоуел, та нали терористите са нарушили това право! — възкликна генералът.

— Това не означава, че можем да го нарушаваме и ние — отвърна Кофи. — Дори и да престъпим някой международен закон, досега всички действия на отряда за бързо реагиране са били съобразени с правилника на Оперативния център… и с американските закони. Винаги сме искали разрешение от Комисията за разузнавателните служби към Конгреса…

— И пред военен съд да ме изправят, пет пари не давам, Лоуел — прекъсна го рязко генералът.

— Говорим не за личната вина, а за оцеляването на Оперативния център — напомни му Кофи.

— Съгласен съм — рече Роджърс. — За оцеляването ни като част, която успешно се бори срещу тероризма…

— Не — спря го Кофи, — като орган на американската държава. Нека ти напомня, че според правилника имаме право да предприемаме действия, „когато на непосредствена и неоспорима опасност са изложени една или друга държавна институция или животът на американците, служещи в тази институция“. А този случай е по-различен. Предприемеш ли нещо, няма никакво значение дали акцията ще бъде успешна, или ще се провали…

— За Пол и за другите родители има значение, и то огромно…

— Остави ги родителите! — тросна се Кофи. — Погледни по-широко на нещата. Американската общественост ще посрещне действията ти с овации. Аз също. Но Франция, Ирак или някоя друга държава, членка на ООН, ще вдигне пушилка до възбог и ще натисне администрацията да ни наложи наказание, задето сме превишили правата си…

— Особено пък ако се окаже, че терористите са чужденци и някой от тях бъде убит — намеси се отново Хърбърт. — Американски войници, които избиват чужденци на международна територия! Всички средства за масово осведомяване ще гръмнат! И тогава жална ни майка!

— При това ще ни притиснат не с международните, а с американските закони — добави Кофи. — Конгресът няма да има друг избор, освен да изправи всички ни в тази стая пред Комисията за разузнавателните служби. С кариерите ни ще бъде свършено, но това е по-малкото зло. Ако Комисията гласува да разпусне Оперативния център или дори само групата за бързо реагиране към него, представяш ли си животът на колко много хора в бъдеще ще бъде заложен на карта? И колко много битки, свързани пряко със сигурността на САЩ, ще бъдат предварително загубени?