Том Клэнси - Под обсада

На Харли й се стори, че отвън пред вратата се чуват стъпки. Рано или късно хората от охраната щяха да се появят. Момичето затърси с поглед къде да се скрие, ако случайно някой открие стрелба. Най-безопасно като че ли беше да се шмугне зад голямата маса с форма на подкова. Харли можеше да притича, да се прехвърли от другата страна и за нищо време да се спотаи отзад. Вдигна много бавно колене и ги допря до долната страна на масата, както правеше в училище, ако й доскучае. Масата се понадигна, значи не беше прихваната за пода. Можеха да я преобърнат и да се скрият зад нея.

Тъкмо си го помисли, и я обори ужас. Ами ако ги бяха нападнали заради баща й и Оперативния център? Вкъщи той не отваряше дума за службата, дори когато се караха с майка й. Дали Центърът не бе навредил по някакъв начин на тези хора? В училище по обществознание бяха учили, че ако не се брои Израел, терористите насочвали нападенията си най-често срещу Съединените щати. Тук единствените американци бяха цигуларките. Дали нападателите не търсеха нея? Ами ако не знаеха, че баща й е напуснал Оперативния център? И искаха чрез Харли да го принудят да направи нещо?

Момичето усети как я плисва топла вълна. Плувна в пот. Роклята, нова-новеничка, толкова красива и елегантна, се лепна за тялото й като бански костюм.

„Сигурно сънувам“ — помисли си Харли. Такива неща се случваха само на други хора, за тях разказваха само в новините по телевизията. В ООН все пак имаше охрана, детектори за метал, пазачи по входовете, камери.

Най-неочаквано мъжът, разговарял с делегата от Швеция, повика австралиеца. Двамата взеха да обсъждат нещо и след малко австралиецът сграбчи шведа за яката, дръпна го да стане и насочил оръжието към него, го поведе нагоре по стълбите, към вратата.

На Харли й се искаше да притисне до себе си цигулката. Да се отпусне в обятията на майка си. Тя сигурно беше изпаднала в паника, освен ако не се правеше на много спокойна, за да вдъхне смелост на другите ужасени майки. Сигурно си беше точно така. Вероятно Харли го бе наследила от нея. После момичето се сети за баща си. Майка й я беше завела заедно с Александър при баба й и дядо й, за да решала какво да прави в бъдеще, и тогава баща й бе предпочел да сложи кръст на кариерата си, за да не ги загуби. Харли се запита дали той ще намери сили да погледне на случилото се като на поредната криза и да обмисли всичко хладнокръвно, въпреки че на смъртна опасност бе изложен не друг, а родната му дъщеря.

Австралиецът се върна. Тросна се нещо на делегата, взе листа от ръката му и го затика по стълбите. Харли предположи, че похитителите току-що са дали на някого списъка с исканията си. Вече не й се струваше, че са ги нападнали заради нея. Поолекна й. Все щяха да намерят някакъв изход.

Шведът се върна при другите делегати, седна на пода и вдигна ръце на тила. Харли си помисли, че сега ще им се наложи да почакат. Нищо, щяха да издържат. Веднъж баща й й беше казал, че докато са в състояние да разговарят, хората не стрелят. Дано!

Момичето реши да не мисли за това. Затананика си тихо, много тихо мелодията, която бе дошла да изпълни: „Песен за мира“.

Военновъздушна база „Андрюс“, щата Мериленд

Събота, 22:09 ч.

След разговора с полковник Огъст Майк Роджърс затвори телефона и погледна часовника върху компютърния екран. Военният хеликоптер щеше са кацне в базата „Андрюс“ някъде след двайсет и пет минути. Дотогава самолетът „С-130“ щеше да е заредил и да е готов за потегляне.

Шефът на разузнаването Боб Хърбърт погледна свъсен генерала.

— Слушаш ли ме, Майк?

— Да — отвърна Роджърс. — Проверявате миналото на Мала Чатерджи, за да видите дали някой не иска да унизи новия генерален секретар на ООН. Например нейни сънародници от Индия, противопоставили се на публично огласеното й становище в защита на правата на жените. Проверявате и къде се намират руснаците и испанците, чиито домогвания бяха осуетени с помощта на Пол, в случай че на мушка да взели него.

— Точно така — потвърди Хърбърт.

Роджърс кимна и се изправи бавно — с тия проклети бинтове едвам се движеше.

— Боб, поеми за малко нещата тук.

Хърбърт се изненада.

— Защо? Да не ти е зле?

— Не, чувствам се прекрасно — отвърна Роджърс. — Заминавам за Ню Йорк заедно с отряда за бързо реагиране. Щом пристигна, ще ми трябва и място, откъдето да ръководя нещата. За предпочитане по-близичко до Обединените нации. ЦРУ сигурно имат в квартала някоя тайна квартира.