Том Клэнси - Хаос

— Не съм изненадан — каза Хърбърт. — Те всички са в движение, кръжат около сборищата на неонацистите. А микробусът?

— Шефе, вие сте единственият човек без подкрепления. Не трябва да ходите там…

— Къде е? — прекъсна го настойчиво Хърбърт. Алберто въздъхна.

— Стивън го откри със сигурност. Оказа се точно там, където казахте, че трябва да се намира. Поел е на запад по един от аутобаните, макар и да не мога да ви кажа по кой точно, защото съдя само по фотографията.

— Това е напълно достатъчно — успокои го Хърбърт. — Ще го открия на картата.

— Знам, че само ще си загубя времето, ако се опитам да ви разубедя…

— Не си глупав, синко.

— … така че само ще съобщя на генерала къде сте се запътили. Има ли още нещо, от което да се нуждаете?

— Да — каза Хърбърт. — Ако микробусът слезе от аутобана, веднага ми се обади.

— Разбира се — каза Алберто. — Стивън казва, че ще нареди на хората си да не свалят око от вас.

— Благодари му от мое име.

Стивън Виан беше най-добрият приятел на Мат Стол от колежа и беше толкова сериозен, колкото Мат шегаджия. След назначаването му за помощник-директор и после директор на НСР, изумителните му технически таланти бяха спомогнали изключително много за повишаването на ефективността и значението на системата. През последните четири години стоте спътника под неговото командване бяха осигурили подробни черно-бели фотографии на земята при възможно най-голямо увеличение. Виан обичаше да казва:

— Мога да ви осигуря снимка, покриваща няколко градски квартала, или буквите в една ученическа тетрадка.

Хърбърт се върна на аутобана, макар че мерцедесът вече не вървеше така безупречно както по-рано. И в този момент телефонът се обади пак. След като не бяха минали и няколко минути от последния му разговор с Алберто, Хърбърт предположи, че това трябва да е Пол Худ, който му заповядва да се върне. Но той вече бе взел решение да не се връща. Не и след като един невинен човек се бе озовал в смъртна опасност.

— Да? — обади се Хърбърт.

— Шефе, аз съм, Алберто. Току-що получих нова фотография, с 2МД на целия регион.

2МД беше изглед с диаметър две мили, в чийто център се намираше микробусът. Спътниците бяха програмирани да се придвижват навън или навътре на интервали от четвърт миля посредством прости команди.

— Вашите приятели са слезли от аутобана — продължи Алберто.

— Къде? — запита Хърбърт. — Дай ми някакъв ориентир на земята.

— Има само един-единствен ориентир — малка гориста област с двулентово шосе на северозапад. Хърбърт хвърли поглед към хоризонта.

— Наоколо гъмжи от храсти и дървета, Алберто. Няма ли и нещо друго?

— Има — каза Алберто. — Полиция. Дузина полицаи са наобиколили онова, което е останало от някакво избухнало превозно средство.

— Да не е караваната с филмовия реквизит?

— Момент — каза Алберто. — Стивън зарежда още едно фотоизображение.

Хърбърт потри ръце. Връзката на Оперативния център с НСР позволяваше на Алберто да вижда фотографията в същия момент, в който я наблюдаваха и хората на Виан. ЦРУ също имаше тази възможност, макар че без оперативни работници на място те не биха били способни да стигнат доникъде, без значение дали по официален или прикрит начин.

— Имам обзор от четвърт миля — каза Алберто. Зад него се разнесе разговор. — Леви и Уорън надничат над рамото ми и бърборят — допълни той. — Казват, че може би е караваната.

— Чувам ги. — Марша Леви и Джим Уорън бяха анализаторите по фоторазузнаване към Оперативния център. Бяха един съвършен екип. Леви имаше око като микроскоп, докато талантът на Уорън беше способността му да вижда как подробностите се вписват в общата картина. Заедно можеха да погледнат фотография и да кажат не само какво има на нея, но и какво остава скрито.

Хърбърт се загледа напред, като внимаваше да не пропусне евентуален изход от магистралата. Микробусът не бе имал чак толкова голяма преднина.

— Шефе — прекъсна възбудено размишленията му Алберто. — Току-що получихме изображение четвърт миля на изток от останките на автомобила. Марша твърди, че вижда част от груб черен път и нещо, което може да се окаже човек сред клоните на едно дърво.

— Човек ли?

— Да, Боб, може да се окаже човек — обади се Марша. — Под листата се наблюдава тъмна сянка. Не е клон и е прекалено едро за кошер или гнездо.

— Добре. А къде се намира в момента белият микробус?

— Той беше на снимката с караваната — каза Марша. — Няма полицай и за цяр.