Том Клэнси - Хаос

Пазачът й се усмихна. Тя изкачи стъпалата. Беше готова да убие човек само и само да запали цигара, но в караваната пушенето беше забранено, а навън щяха да й кажат, че се разтакава. Би убила и за още по-незначителна причина. Например само и само да прогони мисълта за Холис от главата си.

На прага внезапно сиря, втренчи се в далечината и каза:

— Май зърнах хора в гората.

Пазачът мигновено се изпъна и се вгледа.

— Къде?

— Ей натам, на двеста-триста метра. Още не са навлезли в кадъра, но не бих желала да съм на тяхно място, ако провалят дори една от снимките на Ланкфорд.

Не е лъжа — каза той и измъкна уоки-токито от калъфа на колана си. — Не ми е много ясно как са успели да се промъкнат, но ще пратя някого да провери.

Джоди влезе в караваната. Опита се да не мисли за Ланкфорд и избухването му и побърза да се върне в онзи свят, свят, в който тираните носеха оръжия, а не филмови сценарии, и атакуваха народи вместо стажантки.

Четвъртък, 9:50

Хамбург, Германия

Огромният самолет с трясък се приземи върху писта номер две на международното летище в Хамбург и Пол Худ рязко се пробуди.

— Не!… — изрева нещо дълбоко в него.

Опрял глава в сгорещената от слънцето щора, той стисна клепачи в опит да задържи съня си.

Само още един миг…

Двигателите обаче изреваха в усилията си да убият скоростта на самолета и грохотът им прогони и последните остатъци от съня му. Миг по-късно Худ не беше дори сигурен какво бе сънувал. Остана само усещането за нещо дълбоко удовлетворяващо. Той изруга наум, отвори очи и се протегна, предаваше се на действителността.

Стройният четиридесет и три годишен директор на Оперативния център се беше схванал целият след осемте часа, прекарани на седалката на самолета. В Оперативния център полети като този се водеха къси, но това изобщо не беше вярно. Просто не прекрачваха тринадесетчасовата бариера, минималната продължителност на полет, при който правителствените служители имаха правото да си купуват място в просторните отделения за бизнесмени. Според Боб Хърбърт Япония и Средният изток бяха особено предпочитани от правителството на Съединените щати, защото специалистите по преговорите и дипломатите обожавали да пътуват в лукс. Той предсказваше, че денят, в който официалните лица получат правото да ползват места първа класа в двайсет и четири часовите полети, летищата на Австралия ще се задръстят.

Худ може да беше схванат, но поне беше отпочинал. Боб Хърбърт имаше право. Умението да спиш в самолет няма нищо общо с това дали тялото ти е настанено удобно. В неговия случай бе спал в неудобна поза, но въпреки това си бе починал добре. Ключът беше тишината — запушалките за уши бяха свършили чудесна работа.

Худ се навъси и се разкърши. Идваха в Германия по покана на заместник-министъра на външните работи Хаузен, за да погледнат едно високотехнологично оборудване на стойност милиони долари, а две парчета силикон за петдесет цента, произведени в Бруклин, му бяха донесли много повече полза. Каква ли беше поуката?

Вдигна щората на илюминатора и се взря в мъглявото слънце.

Мечти, младост и страст. Най-мечтаните неща винаги се изплъзват. Възможно ли е именно това им качество да ги прави толкова желани? Но така или иначе, какво право имаше да скимти той, дявол да го вземе? Жена му и децата му бяха щастливи и здрави и той ги обичаше, обичаше и работата си. Та това беше много повече, отколкото имат безброй хора на света.

Мат Стол, офицер по поддръжката в Оперативния център, седеше от дясната му страна. Тъкмо сваляше слушалките си.

— Добро утро — каза Худ.

— Добро утро — Мат погледна часовника си, после извърна едрото си лице към Худ. — Подранили сме с двайсет и пет минути. Не можах да чуя за девети път „Рокин’68“.

— Това ли прави осем часа? Слуша музика?

— Трябваше — отвърна Стол. — За тридесет и осем минути получаваш „Крийм“, последвани от „Каусилс“ и „Степенуулф“.

Худ само се усмихна. Не му се искаше да признае, че и той в юношеските си години бе харесвал „Каусилс“.

— Така или иначе — продължи Стол, — тия запушалки, дето ми ги връчи Боб, направо се разтопиха и изтекоха от главата ми. Ние, пълните, се потим много повече от вас, кльощавите.

Худ погледна покрай Стол. От другата страна на прохода сивокосият офицер от разузнаването още спеше.

— Може би щеше да е по-добре, ако и аз бях слушал музика — каза Худ. — Тъкмо сънувах…

— И сънят изчезна. Худ кимна.