Том Клэнси - Хаос

И наистина бе завършила успешно.

Петък, 00:16

Вюнсторф, Германия

Феликс Рихтер гледаше как членовете на отряда му се връщат.

— Къде са американците? — запита настойчиво той.

Сред завърналите се беше и Ролф. Той погледна към телата на Карин и Манфред. Заприличаха му на кучета, прегазени от автомобил. Той извърна глава.

Рихтер се приближи до него.

— Какво стана?

— Полицията чакаше там — каза Ролф. — Нищо не можехме да направим.

— Това ли щеше да отговори Карин Доринг? — изкрещя Рихтер. — Че нямало какво да се направи?

— Карин щеше да отиде там — извика някой, — а не да ни чака с такива въпроси. Карин не беше плямпало.

— Никога не съм казвал, че съм Карин Доринг…

— Така е — прекъсна го Ролф. — И не можеш да бъдеш. А аз си тръгвам.

Рихтер пристъпи пред него.

— Чуйте ме! Всички! Не можете да позволите на движението да умре само заради една изгубена битка. Дължим го на тези, които са воювали преди нас.

Няколко души спряха да вдигнат телата. Останалите вече потъваха в гората.

— Не слагайте край на всичко! — викна Рихтер.

Хората го подминаваха, за да се присъединят към онези, които още чакаха в лагера. Ролф следваше лъчите на фенерчетата, които прорязваха мрака. Дали наистина тия бледи светлинки бяха онези мощни петна от лъчите на прожекторите, за които бе говорил Рихтер, онези, които трябваше да огряват символите и достиженията им?

— Това е само едно загубено сражение, а не поражение — извика след тях Рихтер. — Не им позволявайте да ви спрат!

— Те не дават пет пари за приказките ви, хер Рихтер — обади се зад него Жан-Мишел. — Те просто разбират, че са загубили водачите си. Ако сте наистина мъдър и самоотвержен, може би ще успеете да върнете някои от тях. Но сега е време да се махнат оттук.

Жан-Мишел погледна към лъчите на фенерчетата и ги последва. Рихтер остана сам в мрака.

Петък, 00:17

Тулуза, Франция

Самолетът зависна над фабриката като буреносен облак, тъмен и гърмящ, с просветващи навигационни светлини. Полковник Огъст беше в кабината, зад пилота.

Хеликоптерът беше на около три километра от тях надолу по реката и се отдалечаваше на югоизток.

Огъст бе наредил да държат подемника в готовност. Когато им каза за какво му е, двамата командоси, Маниго и Боасар, шеговито помолиха да бъдат осъдени от военен съд с присъда незабавно скачане. Крайният резултат щял да бъде един и същ.

Огъст обаче не мислеше така и им каза онова, което казваше на всеки под свое командване. Че ако една задача е планирана както следва и изпълнена от професионалисти, тя би трябвало да протече все едно че човек става от леглото си сутрин. А фактът, че винаги съществува вероятността от непредвиденото, само я прави по-възбуждаща.

Беше очертал плана веднага след като се бе качил с Маниго и Боасар. Маниго щеше да се спусне право надолу, точно зад хоризонталния стабилизатор по средата между кабината и опашната секция. Зад перките на основния ротор имаше достатъчно пространство. Единствената реална тревога произтичаше от факта, че разполагаха само с пет до осем секунди, преди десантчикът или кабелът да се озоват точно зад основния ротор. Ако хеликоптерът забавеше скоростта или пък направеше маневра нагоре или надолу, Маниго или кабелът щяха да бъдат насечени на парчета. Ако хеликоптерът направеше изобщо някакво движение, Маниго трябваше моментално да освободи кабела, да скочи с парашута и мисията щеше да бъде прекратена. Ако успееше, Боасар щеше да го последва и по шасито за приземяване щяха да влязат в кабината.

Първата част от операцията, макар и рискована, мина успешно, но щом Боасар се спусна, хеликоптерът внезапно се гмурна. Тласъкът отхвърли Маниго към колоната на роторната втулка и само бързината на рефлексите го спаси — той успя да сграбчи изпускателната тръба. Боасар се задържа за стабилизатора, буквално провисвайки напред.

Огъст се втренчи в тях. Очакваше да скочат.

Не скочиха. Но и не можеха да направят почти нищо.

Доведен до отчаяние от разстоянието, мрака на нощта и вятъра, Огъст стискаше ръба на люка. После изкрещя на старши авиатор Тейлър:

— Пусни пак подемника! И аз слизам!

— Сър, вятърът и ъгълът… вече не може!

— Веднага! — изрева Огъст, издърпа един парашут от шкафа с екипировката и го нахлузи. — Ще го закача за опашната секция. Ще изтеглим този боклук горе.

— Сър, подемникът е пробван с пределен товар осемстотин килограма, а хеликоптерът…