Том Клэнси - Разделяй и владей

Батат им каза, че от Москва са подозирали за присъствието на Харпунджията в Баку и той е бил изпратен да се опита да го открие. Тази новина не се прие равнодушно от старшия аналитик.

— Очевидно от бюрото в Москва не са счели за нужно да ни запознаят с тази операция — оплака се той. — Ще ни кажете ли защо?

— Страхуваха се, че нашият обект може да има свои хора в посолството — отвърна Батат.

— Нашите хора не са само в посолството — подчерта Моор. — Имаме и външни сътрудници.

— Разбирам — каза Батат. — Обаче в Москва бяха на мнение, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-големи са шансовете ни да изненадаме обекта.

— Което обаче не помогна много, нали? — рече Моор.

— Не.

— Който и да ви е нападнал, очевидно е знаел за вашето идване.

— Така е, въпреки че не разбирам как е станало това — каза Батат. — Бях се скрил добре. Не използвах нищо, което би могло да издава електронни пулсации. Апаратът беше дигитален от седемдесетте години. Без светкавица, без стъкло да отразява светлината, без някакви движещи се части, които да издават звук.

— Би ли могло Харпунджията или неговите хора да са извършвали просто рутинна проверка на плажа? — попита заместник-посланичката.

— Аз ги наблюдавах — каза Батат. — Пристигнах рано на мястото, което бяхме избрали чрез сателитна снимка. Избрахме го специално, за да мога да виждам и да чувам тези, които се приближават.

— Тогава защо не видяхте и не чухте приближаването на проклетия нападател? — попита Моор.

— Защото те ме нападнаха точно когато на кораба, който наблюдавах, започна да става нещо — отвърна той. — Някой излезе от трюма и включи радио. Беше идеален начин за отвличане на вниманието.

— Което подсказва, че някой е знаел, че сте там, на това място, господин Батат — каза Моор.

— Вероятно.

— Възможно е да е знаел още преди да отидете там — продължи Моор.

— Не виждам как би могъл, но не изключвам и тази възможност — съгласи се Батат.

— Това, което наистина искам да разбера, е дали изобщо нападателят е бил Харпунджията — продължи Моор.

— Какво искате да кажете? — попита заместник-посланичката.

— Харпунджията е терорист от двадесет години — каза й той. — Лично е извършил или е участвал в най-малко петнадесет терористични нападения, за които ни е известно, а вероятно са много повече. Спасявал се е от безброй наши опити да го заловим до голяма степен благодарение на това, че е непрекъснато в движение. Не знаем да има постоянен адрес. Наема тези, които са му нужни, и рядко използва същите хора два пъти. Знаем само как изглежда, защото един от доставчиците му на оръжие успя да ни даде негова снимка. Няколко месеца по-късно тялото на този доставчик беше намерено в една платноходка, разпрано от брадата до корема с нож за изкормяне на риба, и то след като ние го настанихме да живее на друго място и му издадохме документи за самоличност под друго име.

— Разбирам — каза заместник-посланичката.

— Беше оставил ножа на мястото на престъплението — добави Моор. — Винаги оставя оръжията, с които действа, като се започне от харпуни и се стигне до примки, направени от корабни въжета.

— Все неща, свързани с морето — каза Уилямсън.

— Често са такива — рече Моор. — Подозираме, че е служил в нечии военноморски сили, но не успяхме да разберем кои. Но досега Харпунджията никога не е оставял жив свидетел. Което означава, че или той не е бил човекът, нападнал господин Батат, или че Харпунджията е искал той да остане жив.

Заместник-посланичката погледна към Батат.

— С каква цел?

— Не мога да си го обясня — призна той.

За момент тримата замълчаха. Чуваше се само бръмченето на вентилатора.

— Господин Батат, присъствието на човек като Харпунджията в този район може да има ужасни последици за всички нас — каза заместник-посланичката.

— И това е още една причина, която е налагала да бъдем уведомени за това — каза ядосано Моор. — По дяволите, ние знаем кои хора под прикритие ни наблюдават и те от дни не са се появявали наоколо. Прекалено заети са с издирването на един руски шпионин, избягал от затвора преди два дни.

— Заявявам ви отново, че съжалявам — рече Батат.

— Ще имате ли нещо против да останете в Баку, докато ние се опитваме да разберем каква е работата? — попита заместник-посланичката.

— Съвсем не — отвърна Батат. — Искам да помогна.

— Да се надяваме, че не е станало вече твърде късно за това — обади се Моор.

Те станаха.