Том Клэнси - Разделяй и владей

Поради политическия конфликт в анклава Нагорни Карабах двадесет процента от територията на страната, главно на югозапад по протежение на границата с Армения и Иран, бяха заети от бунтовнически сили. Въпреки че от 1994 имаше споразумение за прекратяване на огъня, редовно се водеха престрелки. В неофициални разговори дипломатите изказваха опасения, че Република Нагорни Карабах ще се превърне в следващото Косово. В Баку и в други градове ставаха протестни демонстрации, в които често пъти се стигаше до насилие. Някои имаха политически характер, а други бяха протести изобщо. След разпадането на Съветския съюз се чувстваше краен недостиг на стоки от първа необходимост, на медикаменти и нови технологии. Заплащането в брой, за предпочитане в щатски долари, бе единствената форма на размяна, призната в повечето райони на страната, включително и в столицата.

Съединените щати успяха да подкрепят открито законното правителство на Азербайджан, без да настроят срещу себе си могъщите бунтовнически сили. На Баку бяха дадени заеми, а стоките се продаваха директно на „народа“, главно на бунтовниците. В случай че се стигнеше до бунт в национален мащаб, САЩ искаха да държат отворени възможностите за комуникация и с двете страни.

Основната задача на малкото американско посолство бе да балансира между тях. От март 1993 година неговите петнадесет служители и охрана от десет морски пехотинци работеха в една малка каменна сграда на проспект „Азадлинг“, номер 83. В задната част на тази сграда в една стая с дървена ламперия и без прозорци се намираше Отделът на новинарската служба (ДНС). За разлика от малкия отдел по печата, който издаваше съобщения за пресата и уреждаше вземането на интервюта и снабдяването със снимки на американски конгресмени, сенатори и други държавни ръководители, официално работата на ДНС бе да събира изрезки от вестници от цяла Русия и да ги сортира в папки, за да бъдат използвани за разни справки.

Това бе официално.

В действителност ДНС се състоеше от един агент на ЦРУ, който събираше разузнавателни сведения из страната. Повечето от тази информация идваше от електронното наблюдение, което се извършваше както от кабинета чрез сателит, така и от фургони. Част от сведенията се доставяха от хора, на които се плащаше да наблюдават, да се ослушват и да фотографират правителствените служители, понякога при компрометиращи ги обстоятелства. Някои от тези ситуации също бяха предварително нагласени от ДНС.

След като пострада, Дейвид Батат не искаше да прави опити да се върне в Москва. Вместо това той стигна пеша до посолството. Заведоха го при заместник-посланичката Дороти Уилямсън, която извика старши аналитика Том Моор. Уилямсън беше едра жена с къдрава черна коса. Батат предположи, че е около четиридесетгодишна. Моор беше слаб гигант над тридесетте, с мрачно изражение на лицето. Ако Батат не успееше да се измъкне от Баку, и неговото изражение щеше да бъде същото.

Помощникът на Уилямсън беше един спретнат ветеран на име Рон Фрайдей. Беше единственият, който се усмихна насърчително на Батат, и той му беше благодарен за това.

Докато Батат разказа набързо на Моор какво се беше случило, Уилямсън накара флотския лекар да прегледа раните му. Гърлото му беше подуто, а в слюнката му имаше следи от кръв, въпреки че не беше сериозно ранен. Когато медикът приключи, Батат беше отведен в стаята на ДНС. Оставиха го сам, когато се обади в Москва. Разговаря с Пат Томас — заместник-директор за връзките с обществеността, който неофициално беше и шеф на местното бюро на ЦРУ. Това означаваше, че в главната квартира на Управлението няма данни за него. Докладите му се изпращаха директно във Вашингтон чрез дипломатическата поща.

Томас не се зарадва на новината. Ако Батат беше успял да разпознае Харпунджията, Томас щеше да бъде герой. Вместо това той трябваше да обяснява на своя колега в Баку и на шефовете си във Вашингтон как се бяха издънили при една сравнително елементарна задача за наблюдение.

Томас каза, че ще помисли каква да бъде следващата им стъпка и ще му се обади.

Донесоха храна. Батат яде, въпреки че апетитът му беше останал там, на плажа, заедно с гордостта, енергичността, мисията, която трябваше да извърши, и кариерата му. След това той се отпусна в един стол да почине, докато Уилямсън и Моор пристигнат за втория, по-изчерпателен разговор. Моор беше мрачен. Явно разговорът нямаше да бъде приятен.

Благодарение на акустичните устройства, монтирани в стените, разговорите се чуваха като шумове от статично електричество в електронните съоръжения, които азербайджанците бяха поставили в околните сгради.