Том Клэнси - Разделяй и владей

След него дойде Роджърс. Въпреки че беше играл основна роля в ликвидирането на терористичната акция в Обединените нации, този военен с прошарени коси още не се беше оправил напълно от мъченията, на които е бил подложен от кюрдски терористи в Близкия изток. След като се завърна, в очите му не гореше предишният огън и походката му не беше така енергична. Въпреки че не бяха успели да пречупят гордостта му, част от нея беше погребана завинаги в онази пещера в долината Бекаа.

Роджърс и Хърбърт бяха щастливи, че го виждат отново. Те останаха при него достатъчно дълго, за да могат да го приветстват с добре дошъл и да им разкаже какво се беше случило на вечерята. Хърбърт беше изумен от това, което беше казал президентът.

— Това е направо невероятно. Никой няма да повярва на такива нещо. Никой — каза Хърбърт.

— Съгласен съм — рече Худ. — Точно затова трябва да разберем защо го каза президентът. Ако той има някакъв план, за който не знаем, трябва да бъдем запознати с него. Поговори с хората от другите разузнавателни служби и разбери.

— Веднага ще го направя — обеща Хърбърт и затъркаля количката си към вратата.

Роджърс каза на Худ, че ще се свърже с шефовете на разузнаванията на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили, както и с това на морските пехотинци, за да разбере какво знаят по въпроса.

Когато Хърбърт и Роджърс излязоха, при Худ дойдоха други членове на екипа му, които не бяха предизвестени за неговото завръщане. Офицерът за връзка с ФБР и Интерпол Даръл Маккаски и секретарката по печата Ан Ферис. Маккаски току-що се беше завърнал от Европа, където беше работил с колеги от Интерпол и беше продължил романса си с Мария Корнеха, агентка, с която бяха изпълнявали обща задача в Испания. Худ беше добър психолог и нещо му подсказваше, че Даръл скоро ще си подаде оставката и ще се върне при Мария.

Ан Ферис беше друга работа. Висока метър и седемдесет и разведена, тя беше привързана от дълго време към Худ и идеята той да напусне никак не й беше харесала. Той знаеше, че тя си пада по него, въпреки че никой не би предположил това, съдейки по външните й реакции. Пред репортерите тази тридесет и четири годишна жена имаше лице на изпечен покерджия. Никакви въпроси, сензационни новини и съобщения не можеха да я накарат да подскочи. Обаче на Худ нейните големи, тъмнокафяви очи говореха много повече от който и да било оратор или телевизионен коментатор. А точно сега те му казваха, че тя се чувства едновременно щастлива, тъжна и изненадана.

Ан пристъпи към бюрото. Беше облечена в нейната „униформа“, както я наричаше тя — черен костюм с панталон, бяла блуза и огърлица от перли на врата. Кафявата й коса се спускаше върху раменете и беше хваната с две фиби, за да не пада върху лицето. Кабинетът на Худ беше опразнен от личните му вещи. Все още не беше имал време да върне обратно на местата им снимките и другите предмети, които му напомняха за някои неща. Въпреки това след перипетиите с Шарън и студенината на хотелската му стая влизането на Ан в кабинета изведнъж го накара да го почувства като свой дом.

— Майк току-що ми каза — рече тя.

— Каза ти какво?

— За Шарън — отвърна Ан. — И за това, че се връщаш. Пол, добре ли си?

— Чувствам се малко зашеметен, но ще се оправя.

Ан спря пред бюрото му. „Десет дена ли бяха изминали от момента, когато тя стоеше на същото място, а той си събираше нещата?“, запита се Худ. Струваше му се, че бяха много повече. Защо мъката удължава времето, а щастието толкова го съкращава?

— Какво мога да направя за теб, Пол? — попита Ан. — Как са Шарън и децата?

— Справяме се някак. Лиз помага на Харлей. Шарън и аз се държим много цивилизовано, а Александър си е Александър. Той е добре. — Худ прекара ръка през гъстата си черна коса. — Колкото до това какво можеш ти да направиш за мен, току-що ми дойде наум, че трябва да изпратим съобщение на печата за моето връщане.

— Знам — рече тя и се усмихна. — Можеше да ме предупредиш.

— Съжалявам — рече той.

— Няма нищо. Други неща са ти били в главата. Ще напиша нещо и ще ти го покажа.

Ан го погледна. Дългата й до раменете кафява коса се спускаше от двете страни на изпъкналите й скули. Худ винаги беше усещал някакво сексуално напрежение между тях. „По дяволите“, каза си той. Всички около тях го усещаха. Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи занасяха Худ за това. Неговото нежелание да се поддаде на това напрежение винаги беше карало Ан да стои на дистанция. Обаче той чувстваше, че тя се скъсява.