Том Клэнси - Буферна зона

— Колко сме учтиви — изръмжа Хърбърт. — Пипаме с копринени ръкавици човек, който може би е проклет предател.

— Не — каза Худ. — Ние приемаме, че е невинен, докато не се уверим в противното. Ти събери информацията. Аз ще се погрижа как да действаме след това.

Хърбърт неохотно се съгласи.

Докато придвижваше инвалидната си количка към кабинета си, шефът на разузнаването размишляваше върху факта, че единственото нещо, което дипломацията постигаше, беше да отложи неизбежното. Но Худ беше началникът и Хърбърт щеше да му се подчини.

Засега.

Защото Хърбърт поставяше отговорността си за сигурността на Ударния отряд и живота на своите приятели над лоялността си към Пол Худ и Оперативния център и над собственото си бъдеще. Денят, в който нещата станеха твърде оплетени, за да позволяват на Хърбърт да спазва отговорностите си, щеше да бъде денят, в който той щеше да се превърне в истински нещастен човек. И тогава щеше да му остане да направи само едно.

Да окачи шпорите си на пирона в килера.

Шараб и групата й изоставиха камиона скрит в храстите. В следващите два часа си проправяха път по скалите към местонахождението на пещерата. Ишак избърза пред тях с мотоциклета си. Стигна, докъдето можеше, с машината и после продължи пеша. Когато се добра до пещерата, той запали малките фенери, които пазеха там. Жълтеникавата светлина Помогна на Шараб, Самуел, Али и Хасан да преведат Нанда през острите скали. Кашмирската заложница не се опитваше да избяга, но очевидно изпитваше трудности с катеренето. Пътеката, която водеше към пещерата, беше тясна и стръмна. Последната отсечка беше дълга по-малко от петдесет стъпки, но пък беше почти вертикална.

Около скалите се виеше нежна мъгла и премрежваше видимостта им. Нанда вървеше между мъжете. Шараб беше последна. Дясната й ръка беше насинена от ударите по таблото на камиона и силно я болеше. Шараб рядко изпускаше нервите си, но понякога просто се налагаше. Подобно на Бойните жребци в Корана, които хвърляха искри изпод копитата си, тя също трябваше да освобождава гнева си от време на време. В противен случай той щеше да избухне вътре в нея.

Нанда се опитваше да напипа хватките, които Шараб и останалите бяха издълбали в скалите преди повече от година. Мъжете й помагаха, колкото можеха.

Шараб бе настояла да вземат кашмирката с тях, въпреки че нямаше да им свърши работа като заложник. Хората, които бяха взривили собствените си сънародници, едва ли щяха да се поколебаят да застрелят още един. Шараб беше повела Нанда с едно-единствено намерение. Да й зададе няколко въпроса.

Другите две експлозии на пазара в Шринагар не бяха съвпадение. Някой трябва да е знаел какво са планирали Шараб и групата й. Може би беше дело на проиндийска екстремистка групировка. Но по-вероятно беше да е някой от правителството, защото съгласуването на експлозиите изискваше твърде внимателно планиране. Всичко беше нагласено така, че Милиция за свободен Кашмир неволно да поеме вината за удара над индусите.

Шараб не беше изненадана, че индийците биха убили собствените си хора, за да настроят населението срещу МСК. Някои правителства строяха фабрики за бактериологично оръжие под училища и разполагаха военни щабове под болници. Други арестуваха хиляди дисиденти и тестваха токсични вещества във въздуха и водата на нищо неподозиращото общество. Сигурността на мнозинството обикновено беше поставяна над добруването на неколцина души. Онова, което безпокоеше Шараб, беше лекотата и ефективността, с която индийците бяха организирали контразаговора срещу нейната група. Индийците знаеха точно къде и кога МСК ще нанесе удара. Знаеха, че групата поема отговорност за извършеното секунди след взрива. Индийците бяха направили бъдещата им работа невъзможна. Дори властите да не знаеха кои са членовете на МСК или къде живееха, репутацията на групата беше уронена. Вече нямаше да гледат на тях като на борци срещу политиката на Делхи. От сега нататък щяха да гледат на тях като на антииндийци, антииндуси.

И Шараб не можеше да стори нищо, за да го предотврати. За момента се чувстваше в безопасност. Ако властите знаеха за пещерата, вече щяха да чакат тук. След като екипът се снабдеше с оръжия и топли дрехи, Шараб щеше да реши дали да продължат или да останат за през нощта. Придвижването из заледените, тъмни планини можеше да е опасно. Но не по-малко рисковано беше да дадат шанс на индийците да ги проследят. Нямаше да позволи членовете на групата й да бъдат заловени живи или мъртви. Дори и безжизнените тела щяха да послужат на радикалните индийци да натрупат активи пред посредственото население.