Том Клэнси - Буферна зона

— Като убивате…

— Ние сме във война! — заяви Шараб. — Но удряме само военни и полицейски цели. — Тя вдигна клетъчния телефон и потупа върха му с пръстите си. — Искаш да си говорим за изтребление, така ли? Това е дистанционен сензор, нали? Ние те докарахме близо до мястото и ти възпламени експлозивите, заложени от твоите партньори.

— Онова, което извърших, беше акт на любов, акт в защита на останалите хора — отвърна Нанда.

— Това беше акт на предателство — каза Шараб. — Хората не се страхуваха от нас, защото знаеха, че няма да ги нараним. Ти оскверни това доверие.

Сънародниците на Шараб също бяха участвали в подобни актове, най-вече в Близкия изток, използвайки телата си като живи бомби. Разликата беше, че жертвите на Нанда не бяха избрали такава саможертва. Нанда и партньорите й го бяха решили вместо тях.

Но моралът и вината нямаха значение за Шараб в момента. Нанда нямаше достатъчно опит, за да измисли такъв план. Независимо кои бяха извършителите, те вече идваха насам, несъмнено добре въоръжени. И Шараб нямаше намерение да ги чака.

Тя се обърна към Ишак. Най-младият член на екипа й стоеше близо до кашоните и ядеше порцията си козе месо и ориз. Устните му бяха побледнели от студа, а кожата на лицето му приличаше на изсушен пергамент заради брулещия вятър по време на мотоциклетното му пътешествие. Но дълбоките му очи бяха напрегнати, очакващи. Шараб се опита да не мисли за онова, което щеше да му каже. Но трябваше да го направи.

Тя подаде клетъчния телефон на Ишак.

— Трябва да останеш тук заедно с това — каза тя.

Младият мъж спря да дъвче.

— Чу какво става — добави Шараб. — Ние ще продължим, но нейните съучастници трябва да мислят, че още сме тук.

Ишак остави консервата и взе телефона. Другите мъже стояха мълчаливо.

— Много е тежък — меко каза Ишак. — Права си. Мисля, че са му добавили разни неща. — Той погледна Шараб. — Значи не искаш индийците да напуснат това място, така ли?

— Така — тихо отвърна Шараб. Гласът й беше приглушен. Гледаше Ишак в очите.

— Тогава няма да го напуснат — обеща й той. — Но вие по-добре тръгвайте.

— Благодаря — отвърна Шараб.

Жената се обърна, за да помогне на другите мъже. Не защото имаха нужда от помощ, а защото не искаше Ишак да я види как плаче. Искаше да я запомни силна. Той имаше нужда от това, за да издържи. Но сълзите рукнаха. Двамата бяха прекарали заедно всеки ден от последните две години в Пакистан или в Кашмир. Той беше напълно отдаден на нея и на каузата. Но не притежаваше уменията за катерене и оцеляване, които имаха другите мъже. Без тях те нямаше да успеят да прекосят планините и контролираната линия, за да се върнат в Пакистан.

Останалите членове на екипа облякоха дебелите палта, които съхраняваха в пещерата. Преметнаха автоматични пушки на десните си рамене и въжета на левите. В джобовете си имаха фенерчета и кибрит. Али нарами раницата, която беше напълнил с храна. Хасан сграбчи Нанда, след като Самуел му подаде раницата с оборудването — алпинистки съоръжения, чук, допълнителни фенерчета, карта на района.

После, един по един, всеки прегърна Ишак. Той им се усмихваше със сълзи в очите. Шараб беше последна.

— Моля се на Аллах да ти изпрати на помощ пет хиляди ангела — прошепна му тя.

— Предпочитам Той да ви помага, за да стигнете до дома — отвърна Ишак. — Тогава ще бъда сигурен, че всичко това не е било напразно.

Тя силно го прегърна, а после потупа гърба му, обърна се и излезе от пещерата.

Рон Фрайдей стоеше в малката си стая, когато телефонът на бамбуковата масичка иззвъня. Той отвори очи и погледна часовника си.

Точно навреме.

Телефонният апарат беше от петдесетте години на XX век — тежко черно устройство с дебел кафяв шнур. И звънеше като на пожар. Фрайдей седеше на леглото; беше включил черно-белия телевизор, след като изпрати кодираното съобщение на Ханк Люис. Даваха някакъв стар филм. Имаше английски субтитри, но въпреки това Фрайдей се затрудняваше да следи действието. Непрекъснато задрямваше.

Фрайдей не отговори на първото позвъняване. Нито на второто. Вдигна слушалката едва на десетото позвъняване. По този начин се уверяваше, че го търси свръзката му от „Черните котки“. Десетото позвъняване в десетия час.

Обаждаше се капитан Прем Назир, който каза на Фрайдей, че ще го чака навън след петнадесет минути.

Фрайдей нахлузи обувките си, грабна анорака и се запъти към единственото стълбище. В „Палата на Бино“ имаше само дванадесет стаи, обитавани основно от работещи на пазара, жени със съмнителна благочестивост и мъже, които рядко си подаваха носа навън. Очевидно полицията си затваряше очите за много повече неща от игралния салон.