Том Клэнси - Огледален образ

Когато пристигнаха в лимузината, следваща катафалката, Роджърс си мислеше, че заради Били трябва да остане спокоен… Но сега разбра, че това не само е неестествено, но и му е невъзможно. Щом се отвори вратата на самолета и се появи обвитият в знаме ковчег, сълзите затоплиха бузите на Роджърс и той се почувства също такова момче като Били. Изпаднало в скръб и нужда за нежност и съчувствие, които никой не може да му даде. Генералът застана мирно, като се мъчеше да издържи твърдо на хлипанията, които чуваше от лявата си страна от вдовицата и сина на подполковник Скуайърс. Беше благодарен, когато Худ се приближи отдясно и застана зад двамата, а вятърът леко развяваше полите на шлифера му. Той постави ръцете си върху раменете им, готов да им помогне с думи, подкрепа или да им вдъхне малко сила, ако необходимо.

А Роджърс си помисли: „Как можах да не дооценя този човек!“.

Почетната гвардия даде залп с оръжието си и когато ковчегът бе поставен върху катафалката, за да тръгнат към гробището в Арлингтън и те четиримата застанаха отстрани, Били изведнъж се обърна към Роджърс.

— Мислиш ли, че моят татко се е страхувал, когато е бил във влака? — попита той със звънливото си момчешко гласче.

Роджърс сви устни, за да не изхлипа на глас. Докато момчето го гледаше с очакване, Худ застана пред тях и отговори:

— Твоят татко беше като полицейски офицер или като пожарникар — каза той. — Даже и когато се страхуват много, те не бягат от престъпника или от огъня, защото искат да помогнат на хората. Така храбростта им идва направо оттук. — Той докосна с пръст емблемата на якето на Били, намираща се точно върху сърцето му.

— И как го правят? — попита момчето, като още хлипаше, но слушаше внимателно.

— Не знам — отвърна Худ. — Но го правят също като героите.

— Значи моят татко беше герой? — попита момчето явно зарадвано.

— Велик герой — каза Худ. — Супергерой.

— По-голям от тебе ли, генерал Роджърс?

— Много по-голям — отговори Роджърс.

Мелиса прегърна Били през рамо и като успя да се усмихне с благодарност на Худ, го поведе към лимузината.

Роджърс гледаше Мелиса, докато се качи. После се обърна към Худ.

— Чел съм… — започна той и замлъкна. После въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Чел съм най-известните речи и писма в човешката история. Но нищо никога не ме е трогвало така, както го направи ти, Пол. Искам да знаеш, че съм горд, задето те познавам. И съм още по-горд, задето работя под твое ръководство.

Роджърс отдаде чест на Худ и седна в колата. И понеже гледаше Били, генералът не видя как Худ избърса сълзите от очите си, преди да седне до него.

Следващият вторник, 11:30 часа сутринта, Санкт Петербург

Пол Худ, съпругата му и двете им деца предприеха дълга разходка в парка до проспект „Невски“, преди да се разделят. Шарън и децата щяха да отидат да гледат мач между отборите на две училища, а Худ седна на пейката под старото дърво, където един нисък мъж в кожено яке хвърляше трохи на гълъбите.

— Странна е мисълта, че съществата, които летят в небесата, могат да дойдат на земята, за да се хранят, да строят гнезда и да отглеждат семействата си — заговори мъжът на ясен английски език. Той посочи с ръка към небето. — Човек би си помислил, че там горе би им било по-добре…

Худ се усмихна.

— Отгоре те виждат по съвсем друг начин нещата тук, долу. И това им е достатъчно според мен. — Той погледна към мъжа. — Не сте ли съгласни, генерал Орлов?

Бившият космонавт прехапа долната си устна и кимна:

— Така е, да. — Той изгледа новопристигналия. — Как сте, приятелю?

— Много добре — отвърна Худ.

Орлов посочи към парка:

— Виждам, че сте довели и семейството си.

— Да. Аз като че ли им дължах останалата част от почивката. И ми се стори, че не е лошо да я прекараме тук.

Орлов кимна.

— Няма друго място на света като Санкт Петербург. Даже когато беше Ленинград, той пак беше съкровището на Съветския съюз.

Усмивката на Худ беше топла.

— Радвам се, че се съгласихте да се срещнете с мен. Това прави идването ми още по-приятно.

Орлов погледна към земята и начупи останалата част от хляба в ръката си. Той разхвърля трохите и изтупа ръцете си.

— И двамата преживяхме необикновена седмица. Предотвратихме преврат, спряхме война и двамата преживяхме по едно погребение. Вие на приятел, аз на враг, но краят и на двамата беше ненавременен.

Худ погледна настрани и потисна още незатихналата си мъка.