Том Клэнси - Огледален образ

Влакът беше от модерните. Ярко осветен, с плюшени седалки, които бяха тесни, но меки, и позволяваха на пътниците да си мислят, че пътуват в разкош. Въпреки че Пеги не можеше да понася нито обкръжението си, нито смачкания червен и жълт плюш на седалките, лицето й не отразяваше нито неодобрение, нито напрежението от последните няколко часа. Едва когато се намери в тоалетната, която приличаше повече на самолетна, и заоглежда дрехите и тялото си за евентуални петна от кръвта на убитата от нея жена, тя си позволи да се отпусне за момент.

Облегна се върху стоманената мивка с ръце, затвори очи и каза с глас, по-тих от шепот:

— Не търсех отмъщение, но то все пак ми принадлежеше и сега съм доволна. — Тя се усмихна. — Ако в отвъдното важат обещанията, любов моя, аз ти обещавам, че ще се постарая да се държа добре, за да не отида там, накъдето вървях, а да дойда на мястото, където със сигурност ще намеря теб. И благодари на Волков… Онова, което направи за нас, сигурно ще го издигне до нозете на самия Бог.

На няколко пъти по време на пътуването Пеги се сблъска с редник Джордж, но двамата не си проговориха друго, освен „извинете“, когато се разминаваха по тесния коридор. Въпреки че успяха да се измъкнат от Русия, това не означаваше, че във влака няма шпиони, които може и да нямаха точното им описание, но щяха да гледат за двойки или да наблюдават пътниците. Затова Пеги прекара повечето време с група руски войници в едно от купетата и от време на време разменяше по някоя реплика с тях и дори позволи на единия да се понатисне до нея. Когато призори стигнаха във Финландия, тя даде на войника фалшив телефонен номер и адрес, докато минаваха заедно през митницата. Тук за Пеги беше достатъчно устното потвърждение, че не внася нищо, докато руските войници бяха подложени на митническа проверка.

Пеги и редник Джордж излязоха бързо на улицата, хванати под ръка. Англичанката присви очи от слънцето, което озаряваше с оранжевата си корона новия ден.

— Какво, по дяволите, се случи в музея? — попита Джордж.

Пеги се усмихна:

— Забравих, че ти не знаеш.

— Ами не знам. Когато онази шпионка се завтече подире ти аз останах пред картината „Оръдията на Навароне“.

— Направих се, че падам по стълбите — каза Пеги. — Когато жената се разкри, като се затича подире ми, се наложи да я спра. Използвах нейния пистолет, за да застрелям офицера от спецназ, който като че ли си мислеше, че въпреки няколкото куршума в тялото си пак може да ми извие вратлето. Не успя. След това имаше голяма бъркотия и аз просто се измъкнах.

— Никога няма да направят филм за живота ти. Никой няма да повярва на това, което ми казваш.

— Животът винаги е по-интересен от филмите. Затова те обикновено представят героите си като титани.

Двамата заговориха за вероятните си планове за отпътуване. Джордж каза, че няма да вземе следващия полет, а Пеги заяви, че не знае как или кога ще замине от Хелзинки и точно сега й се иска просто да ходи, да усеща слънцето върху лицето си и да избягва затворените пространства, които биха й напомняли за миниподводницата, за задната седалка на колата или за претъпкания влак.

Двамата се спряха пред финландския национален театър. Спогледаха се с топли усмивки.

— Признавам си, че сгреших — каза Пеги. — Не мислех, че ще успееш.

— Благодаря — отвърна Джордж. — Приятно ми е да го чуя от някой с толкова по-голям опит и толкова по-възрастен.

Пеги беше изкушена да го повали по гръб, така както беше направила, когато се срещнаха за първи път. Но вместо това просто му подаде ръка.

— Лице на ангел и душа на дявол. Това е хубава комбинация и ти отива. Надявам се да се срещнем отново.

— Разбрахме се — усмихна се той.

Тя започна да се обръща настрани и спря.

— Когато го видиш — каза тя, — онзи тип, който неохотно ми позволи да се присъединя към вас, благодари му.

— Шефът на групата ли? — попита Джордж.

— Не. Майк. Той ми даде възможност да си възвърна част от загубеното.

— Ще му кажа — обеща Джордж.

Като се обърна към слънцето като мушица към пламък, Пеги се насочи надолу по пустата улица.

Петък, 8:00 часа сутринта, Вашингтон

Среднощният дъжд бе измокрил пистата на военновъздушната база „Довър“ в Делауер. Влагата и мъглата отразяваха настроението на малката група, която се бе събрала да посрещне транспортния самолет С-141. Застанали до неподвижния почетен караул, Пол Худ, Майк Роджърс, Мелиса Скуайърс и синът на подполковника Били бяха като едно сърце, а това сърце кървеше…