Том Клэнси - Огледален образ

— Има ли стрелба?

— Не.

— Ако бъде необходимо да се предаде заповед на екип „Бета“, може ли това да бъде направено?

— Само ако някой от нас се върне. Те няма да отговорят на радиоповикване. Сър, трябва да настигна другите, но ще се опитам да ви осведомявам за всичко, което става.

Роджърс му благодари и му пожела успех, докато Худ бипна на Бенет по втората линия. Той поиска от него снимките от ежеминутното наблюдение да бъдат препращани към неговия принтер едновременно с получаването им от НРС. И Роджърс, и Хърбърт се насочиха към принтера върху бюрото на Худ, за да чакат идването на копията.

След миг лицето на Орлов се появи на монитора на компютъра. Изглеждаше по-разтревожен отпреди и Худ тайно направи знак на Лиз да се приближи. Тя застана отстрани, така че да не влиза в обхвата на камерата, но да може да вижда лицето на Орлов.

— Извинете за забавянето. Казах на радиста да спрат влака и да извика сина ми на телефона, но в същия момент линията прекъсна. Честно казано, не знам какво се е случило.

— Разбрах, че хората от моя екип са повалили върху релсите дърво. Но не вярвам влакът да се е блъснал в него.

— Тогава може би моята заповед е била предадена навреме — каза Орлов.

Худ видя, че генералът навежда глава.

— Никита се обажда — каза той. — Господа, ще се свържа с вас отново.

Картината примигна и изчезна, а Худ се обърна към Лиз:

— Какво е твоето впечатление?

— Твърди очи, малко приглушен глас, приведени рамене — заговори тя. — Изглежда като човек, който казва истината, но му е трудно да я понесе.

— Така ми се стори и на мен — усмихна се Худ. — Благодаря ти, Лиз.

Тя отвърна на усмивката му:

— Няма защо.

Тогава принтерът започна да бръмчи и когато Роджърс и Хърбърт се вгледаха внимателно в първата снимка, която се появи, те изведнъж се сториха на Худ също така разтревожени, както и Орлов преди миг.

Вторник, 10:54 часа вечерта, Хабаровск

Поправката на свързващия кабел бе затруднена от факта, че пръстите на Фьодоров бяха измръзнали. Легнал под сателитната антена, той трябваше да отреже около два сантиметра от обвивката на кабела с джобно ножче, за да оголи достатъчно жица, която да увие и да включи в жака. Освен това двамата цивилни, които го наблюдаваха и коментираха работата му, също пречеха.

Когато Фьодоров най-после приключи, той подаде слушалката на лейтенанта, застанал над него. Движението на Фьодоров не беше триумфално, но бързо.

— Никита — заговори веднага генерал Орлов. — Добре ли си?

— Да, генерале. Освобождаваме релсите от паднало дърво…

— Искам да спрете.

— Моля?

— Искам да събереш хората си. Не бива да закачате американските войници, разбираш ли?

През прозореца в гърба му духна леден въздух, но Никита настръхна не от него.

— Генерале, не искай от мен да се предам…

— Няма да има нужда. Но ти ще се подчиниш на заповедта ми. Ясно ли е?

— Напълно — отговори Никита след кратко колебание.

— Аз съм във връзка с командира на американците. Остави линията открита и аз ще ти кажа…

Никита не чу останалото. Откъм дървения под на вагона се чу приглушен удар. Той се извърна и видя гранатата бавно да се търкаля към него. Само след миг тя избухна със силен трясък и искри. Хората във вагона започнаха да викат и той чу втори удар, последван този път от звука на изтичащ газ.

Докато вадеше пистолета си и се промъкваше към вратата в предната част на вагона, Никита си мислеше колко хитро е измислено всичко. Хвърлят димна граната, за да ги накарат да си затворят очите, а после и такава със сълзотворен газ, за да не им позволят да ги отворят отново. При това, без да бъдат повредени очите на хората, което иначе би могло да се случи в толкова малко затворено пространство само с гранатата сълзлив газ.

„Няма да останат никакви видими следи, с които да ги обвиним пред ООН“ — помисли ядосано лейтенантът.

Никита предположи, че американците се опитват да накарат войниците му да излязат, за да ги хванат и да отмъкнат после парите. Нямаше съмнение, че атакуващите са се скрили в подходяща позиция отвън и не си заслужава да изпраща в тъмнината войниците си да ги търсят. Но командосите няма да хванат него, нито пък ще получат товара. Докато опипваше пътя пред себе си с лявата си ръка, той ругаеше баща си, задето си е помислил, че на американците може да се вярва… Че те, а не генерал Косигин и интересите на Русия са по-близки до сърцето му…

Когато се приближи до вратата, Никита извика: