Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Извинете, сър? — попита жената от гишето за събиране на пътната такса.

Боб поклати глава. Да не би да се беше разпял на глас, без да се усети? Той подаде седемдесет и петте цента с виновна усмивка. Какво ли щеше да си помисли тази жена за офицер от американския флот, който пее на руски?

Беше малко след полунощ, когато камионът подкара на север по Кременний мост към площад „Боровицкая“ и сви надясно към Кремъл. Шофьорът спря за проверка на първия пост. Документите му, разбира се, бяха напълно изрядни и часовите го пропуснаха. Камионът спря отново при втория пост край Кремълския дворец, където документите отново бяха проверени. След още пет минути камионът спря пред сервизния вход на сградата на Министерския съвет.

— Какво карате по това време, другари? — попита дежурният капитан от Червената армия.

— Материали за почистване. Елате, ще ви покажа. — Шофьорът слезе и бавно отиде до каросерията. — Трябва да е хубаво да работите тук нощем, когато всичко е толкова спокойно.

— Така е — съгласи се капитанът. Дежурството му изтичаше след деветдесет минути.

— Ето. — Шофьорът вдигна брезентовото покривало. В каросерията бяха наредени дванадесет кутии силен разтворител и пълен с железарии сандък.

— Германски материали? — Капитанът беше изненадан. Той беше включен към охраната на Кремъл едва преди две седмици.

— Да. Швабите имат много добри материали за почистване и властимащите ги използват. Това тук е течност за почистване на килими и мокети. Другото е за стените на тоалетните. Онова там е за прозорци. Сандъчето… а, да, нека да го отворя. — Капакът се отвори лесно, защото пироните бяха предварително разхлабени. — Както виждате, другарю капитан, това са части за някои машини. — Той направи дяволита физиономия. — Дори и германските машини да се развалят.

— Отворете кутиите — нареди капитанът.

— Разбира се, но миризмата няма да ви хареса. Коя искате да отворя? — Шофьорът извади къса щанга.

— Онази там. — Капитанът посочи кутия с вещество за почистване на тоалетни. Шофьорът се разсмя.

— Тази мирише най-лошо от всичките. Отдръпнете се, другарю. Не искам тази помия да се излее върху униформата ви.

Капитанът беше твърде зелен в работата си и не се помръдна от мястото си. „Много добре“ — помисли си шофьорът. Той вкара върха на щангата под капака на кутията, завъртя инструмента и вдигна капака със свободната си ръка. Капакът отлетя встрани и униформата на капитана беше опръскана от разплисканата течност.

— Мамка му! — Миризмата наистина беше гадна.

— Предупредих ви, другарю капитан.

— Какъв е този боклук?

— Използва се за отстраняване на плесен от плочките в тоалетните. Униформата може да се изчисти, другарю капитан, но ще трябва да я дадете на химическо чистене възможно най-скоро. Препаратът е киселинен разтвор и може да повреди плата.

Капитанът искаше да се ядоса, но не можеше, защото човекът наистина го беше предупредил. „Следващия път ще знам“ — помисли си той.

— Много добре, внесете ги вътре.

— Благодаря. Много съжалявам за униформата ви. Не забравяйте да я дадете на химическо.

Капитанът повика с ръка един редник и се оттегли. Войникът отключи вратата и шофьорът и помощникът му влязоха вътре, за да вземат ръчна количка.

— Предупредих го — обърна се шофьорът към редника.

— Така беше, другарю. — На войника му беше забавно. Той също очакваше края на наряда си с нетърпение, а и не му се случваше често да види как се дъни някой офицер.

Шофьорът наблюдаваше как помощникът му товари кутиите и когато количката беше напълнена, го последва до сервизния асансьор в сградата. После двамата се върнаха за втория товар.

Двамата се качиха с асансьора до третия етаж, изключиха двигателя му и закараха товара си направо до едно сервизно помещение, разположено точно под голямата заседателна зала на четвъртия етаж.

— Добре се оправи с капитана — каза помощникът. — А сега да се залавяме за работа.

— Слушам, другарю полковник — отвърна шофьорът. Четирите кутии с течност за почистване на килими имаха фалшиви капаци, които лейтенантът свали и постави встрани, след което извади опакованите заряди. Полковникът беше запаметил плановете на сградата. Носещите колони се намираха във външните ъгли на стаята и към вътрешната страна на всяка беше прикрепен по един заряд. Празните кутии бяха поставени до зарядите, за да ги прикрият. След това лейтенантът свали два панела от висящия таван, като по този начин откри стоманените греди, поддържащи подовата бетонна плоча на четвъртия етаж. Останалите заряди прикрепиха към гредите, а панелите върнаха на местата им. Детонаторите бяха поставени предварително. Полковникът извади от джоба си електронния взривател, погледна часовника си и изчака три минути, преди да активира таймерите. Зарядите щяха да избухнат точно след осем часа.