Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Има нещо странно в това да наблюдаваш как някакъв тип излива бетон в кораб — отбеляза Флин на път за Мурманск. Никой не му беше казвал за какво служи баластът.

— Да, но това може да бъде нещо прекрасно! — възкликна придружителят им, капитан-лейтенант от съветския ВМФ. — Да можеше и вашите военноморски сили да направят същото!

Флин и Калоуей забелязаха, че малката група репортери, допуснати да наблюдават от един кей неутрализирането на първите две въоръжени с балистични ракети подводници от клас „Янки“, беше направлявана внимателно. Журналистите бяха разпределени в групи от по двама-трима, като към всяка група имаше прикрепен флотски офицер и шофьор. Това, разбира се, не беше нещо неочаквано. И двамата не можеха да повярват, че изобщо ги бяха допуснали на толкова секретна военноморска база.

— Жалко, че вашият президент не позволи на екип от американски офицери да наблюдават процедурата — продължи придружителят им.

— Да, за това съм съгласен с вас, капитане — кимна Флин. Репортажът щеше да бъде по-добър, ако американците се бяха съгласили да присъстват. В крайна сметка един шведски и един индийски офицер, нито един от които не беше подводничар, бяха наблюдавали най-отблизо процедурата, която репортерите шеговито наричаха „бетонната церемония“, след което тържествено бяха докладвали, че ракетните отделения на двете подводници наистина са били бетонирани. Флин беше засякъл времетраенето на всяка от операциите и щеше да направи няколко допълнителни проверки, когато се прибереше. Какъв беше обемът на един ракетен апарат? Какво количество бетон беше необходимо за запълването му? Колко време беше необходимо за изливането на бетона? — Въпреки това, капитане, вие трябва да се съгласите, че американците откликнаха с изключително одобрение на новата инициатива на вашата страна.

Докато траеше този разговор, Уилям Калоуей мълчеше и гледаше през прозореца. Той беше отразявал войната за Фолклендските острови и беше прекарал много време из корабостроителниците и корабите на Кралския флот, където беше наблюдавал подготвянето на плавателните съдове на Нейно Величество за мисията им на юг. Сега колата им преминаваше край кейовете и работните площи, на няколко кораба. Там нещо не беше наред, но Калоуей не можеше да определи какво точно. Флин не знаеше, че колегата му често работеше неофициално за британското разузнаване. Задачите му не бяха нещо особено — в крайна сметка той беше кореспондент, а не шпионин, — но и той като повечето журналисти беше интелигентен, наблюдателен човек, забелязващ подробности, които редакторите винаги орязваха от репортажите. Той дори не знаеше кой е резидентът на британското разузнаване в Москва, но можеше да съобщи за съмнението си на един приятел от Посолството на Нейно Величество. После данните щяха да бъдат предадени на съответния човек.

— Е, какво мисли нашият английски приятел за съветските корабостроителници? — попита капитанът с широка усмивка.

— Много по-модерни са от нашите — отговори Калоуей. — А и предполагам, че във вашите няма профсъюзи.

Офицерът се разсмя.

— В Съветския съюз няма нужда от профсъюзи. Тук работниците вече притежават всичко. — И двамата журналисти забелязаха, че капитанът цитира съвсем точно стандартната партийна линия. Разбира се.

— Вие подводничар ли сте? — попита англичанинът.

— Не! — възкликна капитанът. Последва сърдечен смях. Флин си помисли, че когато руснаците решат да се посмеят, го правят доста убедително. — Аз съм роден в степите и обичам синьото небе и широките равнини. Уважавам много другарите си подводничари, но нямам желание да бъда един от тях.

— Нито пък аз, капитане — съгласи се Калоуей. — Ние, възрастните британци, си обичаме градините и парковете. На какъв кораб служите?

— В момента работя на сушата, но последният ми кораб беше ледоразбивачът „Леонид Брежнев“. С него правехме някои проучвания и разчиствахме морските търговски пътища от Арктическия бряг до Тихия океан.

— Това трябва да е тежка работа — каза Калоуей. — И сигурно е опасна. — „Продължавай да говориш, приятел“, помисли си той.