Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Работата изисква голяма концентрация, но ние руснаците сме свикнали със студа и леда. За нас е чест да помагаме за икономическия растеж на родината си.

— Аз не ставам за моряк — продължи Калоуей. Той видя как Флин го гледа с любопитство, сякаш му казваше: „Не ставаш, друг път…“ — Работата е твърде много дори когато си в пристанището. Като днес например. В корабостроителниците ви винаги ли е така оживено?

— О, днес изобщо не е оживено — отвърна капитанът, без дори да се замисли.

Репортерът на Ройтер кимна. По палубите на корабите имаше инструменти и сандъци, но не се виждаха признаци на усилена работа. Наоколо имаше съвсем малко хора. Много от крановете стояха неподвижно. Но палубите бяха затрупани, сякаш… Той погледна часовника си. Три и половина следобед. Работният ден не беше свършил.

— Днес е голям ден за отслабването на напрежението между Изтока и Запада — каза той, за да не издаде мислите си. — Пат и аз ще имаме материал за страхотен репортаж.

— Това е добре — усмихна се отново капитанът. — Бреме е да получим истински мир.

След четиричасов полет със самолета на „Аерофлот“, чиито седалки вероятно бяха измислени от Светите инквизитори на Торквемада, двамата журналисти кацнаха в Москва. Те отидоха до паркираната на летището кола на Флин и се качиха в нея. Калоуей все още не можеше да се справя с механичните повреди на своя автомобил и постоянно се оплакваше, че си беше купил съветска кола, вместо да докара своя „Морис“. Дяволски трудно му било да си намира резервни части.

— Хубав материал събрахме днес, а, Патрик?

— И още как. Само че ми се иска да имахме и една-две снимчици. — Руснаците бяха обещали да им осигурят снимки на „бетонната церемония“, направени от „Совфото“.

— Какво мислиш за корабостроителницата?

— Доста е големичка. Веднъж бях в корабостроителницата на Норфолк за един ден. На мен всички подобни съоръжения ми се струват еднакви.

Калоуей кимна замислено. „Корабостроителниците наистина си приличат — помисли си той, но защо «Полярний» ми се стори странна?“ Дали пък това не беше просто плод на подозрителния му репортерски мозък? Вечният въпрос, който си задаваха всички журналисти, беше какво крие събеседникът им. От друга страна, Съветите никога не го бяха допускали до своя военноморска база, а това беше третата му акредитация в Москва. Калоуей и преди беше ходил в Мурманск, за да разговаря с кмета на града за влиянието на персонала на базата върху градската администрация. Навсякъде по улиците на Мурманск можеха да се видят униформени военни, но кметът се беше опитал да избегне въпроса с думите: „В Мурманск няма части на военноморския флот.“ Това беше типично руски отговор на неудобен въпрос… но днес руснаците бяха оставили цяла дузина западни репортери да обиколят една от най-секретните им бази. Следователно те не криеха нищо. А може би криеха? Калоуей реши, че щом предадеше репортажа си, щеше да отиде да изпие едно бренди с приятеля си от посолството. И без това тази вечер там щеше да има някакъв купон.

Малко след девет часа той пристигна в посолството, което се намираше на крайбрежната улица „Морис Торес“, на брега срещу стените на Кремъл. От едно брендитата станаха четири и на четвъртото кореспондентът разглеждаше карта на базата и използваше тренираната си памет, за да опише какво и къде беше видял. След един час данните бяха кодирани и изпратени в Лондон.

Телевизионният новинарски екип се забавляваше страхотно. Бяха изминали много години, откакто за последен път им бяха разрешили да снимат съветски бойни единици в действие, и забавната стойност на грешките, на които бяха станали свидетели, щеше да осигури на репортажа им доста време в късните новини на NBC. Те стояха край пътя и наблюдаваха движението на руските части. Един танков батальон беше спрял на някакво кръстовище на магистрала 101, на петдесет километра южно от Берлин. Очевидно бяха направили грешен завой някъде по пътя си и сега батальонният командир крещеше нещо на подчинените си. След две минути един капитан излезе напред и показа нещо на някаква карта. Един майор беше напъден набързо от сцената, защото младият офицер явно беше разрешил проблема. Камерата проследи как изгоненият майор се качи в щабния си автомобил, който се отправи на север по главния път. След пет минути батальонът отново беше на път. Новинарският екип събра техниката си и главният репортер използва това време, за да се приближи до един френски офицер, който също бе наблюдавал малката сценка.