Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Прицел в кърмата, ъгъл двадесет спрямо десния борд.

Операторът на пулта за огневи контрол вкара данните в компютъра. Микрочиповете бързо изчислиха разстоянията и ъглите.

— Решението заредено. Огън с трети и четвърти апарат!

— Добре. — Маккафърти отстъпи назад от перископа и погледна към старпома. — Искаш ли да видиш какво убихме?

— По дяволите! — Старпомът се разсмя и прибра перископа. — Дръпни се, Ото Кречмер!

Маккафърти вдигна микрофона, който му осигуряваше свръзка с всички части на подводницата.

— Говори капитанът. Току-що приключихме упражнението по проследяване. За онези от вас, които проявяват интерес, корабът, който „потопихме“, е „Планета Ирландия“, огромен танкер с водоизместимост сто и четиридесет хиляди тона. Това е всичко. — Той върна микрофона на поставката му.

— Старпом, забележки?

— Беше твърде лесно, капитане — отвърна офицерът. — Скоростта и курсът на целта бяха постоянни. Можехме да си спестим анализа на движението, което щеше да ни спечели от четири до пет минути след захвата, но ние не търсехме постоянен, зигзагообразен курс. Според мен така трябва да се процедира при бавни цели. Общо взето, бих казал, че упражнението премина доста добре.

Маккафърти кимна утвърдително. Една бърза цел, като например ескадрен миноносец, може би щеше да се насочи право към подводницата, но в бойни условия бавните цели вероятно щяха постоянно да променят курса си.

— Не беше зле. — Маккафърти погледна към противопожарния разчет. — Добре свършена работа. Да се надяваме, че и по-нататък ще бъде все така. — Маккафърти реши, че следващия път ще накара оператора на хидролокатора да не съобщава за целта, преди тя да се приближи много близо до подводницата. След това щеше да засече колко бързо хората му щяха да се справят с такава непредвидена обстановка. Но дотогава екипажът трябваше да премине през напрегната серия от симулирани от компютър бойни ситуации.

— Вече имаме потвърждение. Това тук са акумулатори — каза Лоу и подаде сателитните снимки. На тях се виждаха няколко камиона и въпреки че каросериите на повечето бяха покрити с брезент, товарите на три от тях бяха открити и спътникът беше успял да ги фотографира. Боб забеляза огромни акумулаторни клетки с формата на вани и група моряци, които ги пренасяха по някакъв пристан.

— Кога са правени снимките? — попита Толанд.

— Преди осемнадесет часа.

— Щяха да ми свършат работа тази сутрин. Приличат ми на три „Танго“ една до друга. Това тук са десеттонни камиони. На снимката се виждат девет камиона. Направих една проверка и се оказа, че всяка празна акумулаторна клетка тежи двеста и осемнадесет килограма…

— Ле-ле. Колко такива са необходими за една подводница?

— Много! — Толанд се ухили. — Това не ни е известно с абсолютна точност. Намерих четири различни предположения, като от най-ниското до най-високото има разлика от тридесет процента. Вероятно броят им е различен за различните кораби. Колкото повече единици от даден модел се произвеждат, толкова повече се изкушаваш да промениш по нещо. Ние поне правим така. — Толанд вдигна очи от снимките. — Трябва ни по-голям достъп до такива фотографии.

— Вече е уредено. Отсега нататък сме в списъка на хората, които получават всички снимки на военноморски обекти. Какво мислиш за дейността на надводните кораби?

Толанд сви рамене. На снимките се виждаха около една дузина бойни кораби от крайцери до корвети. Навсякъде по палубите им бяха пръснати сандъци и кабели, имаше и много хора.

— От това не могат да се правят кой знае какви заключения. Не се виждат кранове, следователно не се товари нищо голямо, но, от друга страна, крановете могат да бъдат преместени. Проблемът при корабите е, че всичко, което искаш да видиш, може да бъде скрито в трюмовете им. Единственото сигурно заключение от тези снимки е, че тези кораби са закотвени един до друг. Всичко останало е само предположения. Дори и за подводниците ние само предполагаме, че акумулаторите ще бъдат качени на борда им.

— Стига, Боб — изсумтя Лоу.

— Помисли за малко, Чък — отвърна Толанд. — Те знаят какво е предназначението на нашите спътници, нали? Знаят по какви орбити се движат, знаят и точно в кой момент в коя точка в пространството се намират. Мислиш ли, че ще им бъде много трудно да ни заблудят, ако решат да го направят? Ако твоята задача беше да излъжеш спътниците и ако знаеше кога ще преминат над теб, нямаше ли да успееш да изпълниш задачата? Ние разчитаме твърде много на тези машини. Съгласен съм, че те наистина са полезни, но и те си имат своите предели. Хубаво щеше да бъде, ако можехме да си осигурим данни от човешки източник.