Харлан Кобен - Под прикритие

Майка му погледна към баща му. Той отвърна на погледа й и сложи ръка на рамото й. После майка му каза:

— Винаги можеш да се върнеш.

Майрън едва не поиска пояснение, но се сдържа и кимна. Тримата седнаха около кухненската маса и заговориха. Майрън си направи сандвич с печено сирене. Майка му вярваше, че човек трябва да се грижи за кучетата, а не за хората. Вече не готвеше, което Майрън приемаше за нещо положително. Предаността й беше повече от очевидна и това напълно го задоволяваше.

Разказаха му за пътешествието си. Той им обясни набързо и без подробности защо отново играе професионален баскетбол. Час по-късно Майрън се отправи към стаята си в мазето. Живееше тук, откакто стана на шестнайсет години, годината, когато сестра му отиде в колежа. Мазето беше разделено на две стаи — всекидневна, която той почти никога не използваше, освен за гости, и следователно поддържаше чиста, и спалня, която приличаше на бърлога на тийнейджър. Той легна на леглото и се загледа в плакатите по стените. Повечето бяха окачени там още през пубертета. Цветовете им бяха избелели, а краищата — прегънати.

Майрън винаги беше харесвал „Селтикс“. Вероятно защото баща му беше израснал близо до Бостън. Двата му най-любими плаката бяха на Джон Хавличек — звездата на „Селтикс“ от шейсетте години, и Лари Бърд — звездата от осемдесетте. Майрън погледна от Хавличек към Бърд. Неговият плакат трябваше да е следващият на стената. Това беше момчешката му мечта. Когато „Селтикс“ го взеха в отбора, той почти не се изненада. Явно действаше някаква висша сила. Предопределено бе той да стане следващата легенда на „Селтикс“.

После Бърт Уесън се блъсна в него.

Майрън сложи ръце зад главата си. Очите му се приспособиха към светлината. Когато телефонът звънна, той разсеяно се протегна към него.

— Имаме това, което търсиш — каза електронно променен глас.

— Извинете?

— Същото, което и Даунинг искаше да купи. Ще ти струва петдесет хиляди долара. Събери парите. Ще ти се обадим с инструкции утре вечер.

Линията прекъсна. Майрън натисна звездичката, за да проследи обаждането, но то бе направено извън района. После положи глава на възглавницата. Вторачи се в двата плаката и зачака да заспи.

Офисът на Мартин Фелдър се намираше на Медисън авеню, недалеч от офиса на Майрън. Агенцията беше наречена „Фелдър Инк.“. Името ясно показваше, че Марти не е на Медисън авеню в ролята на обикновен служител. Жизнерадостната секретарка весело поведе Майрън към кабинета му.

Вратата вече беше отворена.

— Марти, Майрън е тук, за да се види с теб — съобщи секретарката.

Марти, Майрън. Очевидно това беше една от службите, където всеки наричаше всекиго с малкото му име. Всички бяха облечени в нови спортни дрехи. Фелдър, който според Майрън беше в средата на петдесетака, носеше синя джинсова риза с яркооранжева вратовръзка. Оредяващата му посивяла коса беше пригладена надолу. Панталонът му беше зелен, явно купен от „Бананова република“ 15 15 Верига магазини за спортни дрехи. — Б.пр. , и идеално изгладен. Оранжевите му чорапи подхождаха на вратовръзката, а обувките му приличаха на „Хъш пъпис“.

— Майрън! — извика той и здраво разтърси ръката му. — Радвам се да те видя.

— Благодаря, че се съгласи да се видиш с мен, Марти.

Агентът махна с ръка.

— Майрън, моля те. За теб съм готов по всяко време.

Бяха се срещали няколко пъти на различни спортни събития. Майрън знаеше, че Фелдър има солидна репутация на упорит, но справедлив човек. Освен това Марти имаше способността да осигурява страхотна реклама за себе си и клиентите си. Беше написал няколко книги от типа „Как да преуспеем“, които допринасяха за популярността му. На всичкото отгоре Марти изглеждаше като любимия чичо. Хората веднага го харесваха.

— Мога ли да ти предложа едно питие? — запита той. — Кафе с мляко например?

— Не, благодаря.

Марти се усмихна и поклати глава.

— От дълго време се каня да ти се обадя, Майрън. Заповядай, седни.

Стените бяха голи, с изключение на странните скулптури от неонови лампи. Бюрото му беше стъклено, а вградените шкафове — от фибростъкло. Никъде не се виждаха документи. Всичко блестеше като в космически кораб. Фелдър посочи на Майрън стола пред бюрото си, а той самият се настани на стола до него. Двама равнопоставени, които сядат да си побъбрят. Бюрото нямаше да служи като разделител.

Фелдър започна веднага.

— Няма нужда да ти казвам, Майрън, че бързо си създаваш име в нашата област. Клиентите ти напълно ти се доверяват. Собствениците и мениджърите те уважават и се страхуват от теб — каза той, като наблегна на думата „страхуват“. — Това се среща рядко, Майрън. Много рядко.