Харлан Кобен - Под прикритие

— Здрасти — каза той.

Те го погледнаха със загрижени очи.

— Здравей, скъпи — каза майка му.

— Здрасти, Майрън — обади се и баща му.

— Раничко се върнахте от Европа — отбеляза Майрън.

И двете глави кимнаха, сякаш се признаваха за виновни в престъпление.

— Искахме да те видим как играеш — обясни майка му.

Каза го внимателно, сякаш ходеше по тънък лед с факел в ръка.

— Е, как мина пътуването? — попита Майрън.

— Чудесно — отговори баща му.

— Великолепно — добави майка му. — Храната, която сервираха, беше направо прекрасна.

— Само че порциите бяха малки — вметна баща му.

— Какво искаш да кажеш „малки“? — възнегодува майка му.

— Просто отбелязвам, Елън. Храната беше добра, но порциите бяха малки.

— Какво, да не би да си ги мерил? Какво искаш да кажеш с това „малки“?

— Мога да позная една малка порция, когато видя такава. Тези бяха малки.

— Малки. Сякаш се нуждаеш от по-големи. Този човек яде като кон. Няма да умреш, ако свалиш няколко килограма, Ал.

— Аз? Въобще не съм надебелял.

— Така ли? Панталоните ти са станали толкова тесни, че човек би те помислил за актьор от мюзикъл.

Баща му намигна на майка му.

— Не ми се стори да имаш проблеми, когато ги сваляше по време на пътешествието.

— Ал! — извика тя, но на лицето й се появи усмивка. — Пред собственото ти дете! Какво ти става?

Бащата погледна към Майрън и разпери ръце.

— Бяхме във Венеция — обясни той. — В Рим.

— Не казвай нищо повече — отвърна Майрън. — Моля те.

Засмяха се. Когато замълчаха, майка му заговори с приглушен тон:

— Добре ли си, скъпи?

— Чудесно — отговори Майрън.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Мисля, че се справи доста добре там — каза баща му. — Подаде на ТС няколко много добри паса. Наистина хубави. Игра доста умно.

Разчитай на баща си да подслади горчилката.

— Провалих се — каза Майрън.

Баща му поклати глава и каза:

— Да не мислиш, че ти казах това само за да те накарам да се почувстваш по-добре?

— Знам, че го казваш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Няма значение — каза баща му. — Никога не е имало значение. Знаеш го.

Майрън кимна. Знаеше го. Беше гледал амбициозни бащи през целия си живот. Хора, които се опитваха да изживеят мечтите си чрез своите деца, като принуждаваха синовете си да носят бреме, каквото те самите никога не биха носили. Но не и баща му. Никога баща му. Ал Болитар никога не беше засипвал сина си с истории за великите си спортни постижения. Никога не беше го подбутвал напред. Ал притежаваше прекрасната способност да изглежда почти безразличен, като в същото време ясно показваше колко държи на сина си. Да, имаше противоречие, но баща му успяваше да се справи. За съжаление не беше присъщо на поколението на Майрън да признае подобно нещо. Поколението му бе останало неопределено — сбутано между хипитата от Удсток и „Поколение X“ по МТВ. Бяха прекалено млади, когато „Тридесетгодишните“ цареше по телевизионните екрани, а сега бяха прекалено стари за „Бевърли Хилс 90210“ или „Мелроуз Плейс“. Майрън смяташе, че той е най-вече част от „поколението на обвинението“, където животът представляваше серии от реакции и контрареакции. По същия начин, по който онези амбициозни бащи бяха вложили всичко в синовете си, сега синовете им се връщаха и обвиняваха бащите си за провалите си. Неговото поколение бе научено да се обръща назад и да посочва точните моменти, когато бащите са съсипали живота на децата си. Майрън никога не го беше правил. Ако погледнеше назад, то бе само за да узнае тайната на родителите си, за да я приложи след време към собствените си деца.

— Знам как изглеждаха нещата тази вечер — каза Майрън, — но всъщност не се чувствам толкова лошо.

Майка му подсмръкна.

— Знаем — каза тя.

Очите й бяха зачервени. Тя подсмръкна отново.

— Няма да плачеш заради…

Тя поклати глава.

— Ти си голям човек. Знам го. Но когато излезе на игрището за първи път от толкова време…

Гласът й заглъхна. Баща му отмести очи. Те тримата бяха еднакви. Носталгията ги привличаше, както папараците привличат начинаещите звезди.

Майрън изчака, докато се увери, че ще заговори с твърд глас.

— Джесика иска да се преместя при нея — съобщи им той.

Очакваше протести. Поне от майка си. Майка му не беше простила на Джесика това, че веднъж го бе изоставила. Майрън се съмняваше, че въобще някога ще й прости. Баща му, както беше обичайно за него, се държеше като добър репортер — неутрален, но човек се чудеше какво мнение си съставя след внимателно зададените въпроси.