Харлан Кобен - Под прикритие

— Леле — присмя се Уолъс, — колко си силен.

След това направи движение, което Майрън почти не видя. Завъртя се покрай коляното му толкова бързо, че Майрън едва успя да обърне главата си. Използвайки го за опора, Уолъс скочи високо. Приличаше на ракета „Аполо“, отправила се стремително към космоса. Майрън се загледа безнадеждно в протегнатите ръце на Уолъс, който сякаш спря във въздуха и после продължи да се издига, като че ли гравитацията не съществуваше. Когато Реджи най-после започна да се спуска, той дръпна топката зад главата си, преди да я наниже с невероятна сила в коша.

Забивка.

Уолъс се приземи с разперени ръце, готов да приеме аплодисментите. Думите му преследваха Майрън по игрището.

— Добре дошъл в НБА, бивш спортисте. Или никога не си бил спортист. Абе какъвто ще да си. Ей, човече, не беше ли това наистина красиво? Как изглеждах, докато се издигах нагоре? Бъди честен. Подметките на кецовете ми са страхотни, нали? Толкова съм хубав. Толкова ужасно хубав. Как се чувстваше, когато забих под носа ти? Хайде, старче, кажи ми.

Майрън се опита да не обръща внимание на думите му. „Драконите“ изпуснаха следващия кош. „Пейсърс“ грабнаха топката. Уолъс се престори, че се връща назад, и ловко заобиколи Майрън. Хвана топката и стреля светкавично. Топката влезе в коша със свистящ звук. Три точки.

— Уау, старче, чу ли този звук? — продължи Реджи. — Няма по-сладък звук на земята. Чуваш ли ме? Не съществува по-сладък звук. По-хубав е дори от вика на жена в оргазъм.

Майрън го погледна.

— Жените получават оргазъм? — запита той.

Уолъс се засмя.

— Туш, старче. Туш.

Майрън погледна часовника. Беше в игра от трийсет и четири секунди, а неговият човек вече бе направил пет точки. Ако вървеше така, Майрън можеше да задържи Уолъс под шестстотин точки за игра.

Неодобрителните викове започнаха малко след това. За разлика от младостта му сега крясъците на тълпата му правеха впечатление. Не бяха само неясен звук, окуражавания, върху които се възнасяш, както сърфистът се възнася върху вълните. Или обиди от страна на феновете на противника, които очакваш и дори им се радваш по някакъв перверзен начин. Но да чуеш собствените си фенове как те обиждат, да видиш как твоята агитка се обръща срещу теб, това бе нещо, което Майрън никога преди не бе изпитвал. Чуваше тълпата както никога преди. Долавяше ясно отделните крясъци.

— Вониш, Болитар!

— Изчезни оттам, по дяволите!

— Разбий си и другото коляно и сядай!

Той се опита да не им обръща внимание, но всеки вик го пронизваше като кинжал.

Гордостта взе превес. Нямаше да позволи на Уолъс да направи друга точка. Беше твърдо решен. Искаше го с цялото си сърце. Но коляното му не беше на същото мнение. Майрън просто беше прекалено бавен. Реджи Уолъс направи още шест точки и общият резултат стигна до единадесет. Майрън направи само две. Започна да играе това, което навремето наричаше презрително „баскетболен апандисит“, тоест някои играчи са като апандисита ти — или са безвредни, или те нараняват. Опита се да стои встрани от играта. Продължи да тича и да се движи далеч от топката. Когато хвана топката и се понесе към коша, огромният център на „Пейсърс“ отби удара и прати топката в тълпата. Виковете бяха оглушителни. Майрън погледна към публиката. Майка му и баща му седяха неподвижно като статуи. Един ред по-нагоре група добре облечени мъже сложиха ръце пред устата си и закрещяха:

— Болитар вони!

Майрън видя как Уин бързо се придвижи към тях и протегна ръка към водача им. Водачът пое ръката и падна.

Странното беше, че колкото и Майрън да се излагаше, колкото и да го побеждаваха и колкото и лошо да играеше, старата самоувереност оставаше. Той искаше да играе. Все още търсеше възможност за добър удар. Пренебрегваше доказателствата, които тълпата от 18 812 човека (според говорителя) виждаше ясно. Знаеше, че късметът му ще се промени. Просто не беше в най-добра форма, това бе всичко. Скоро щеше да се промени.

Осъзна, че това страхотно приличаше на описанието на господин Б за разсъжденията на комарджията.

Четвъртината завърши малко след това. Когато тръгна към пейката, Майрън отново погледна към родителите си. Те се изправиха и му се усмихнаха. Той също се усмихна и им кимна. После погледна към групата на добре облечените викачи. Не се виждаха никъде. Нито пък Уин.

Никой не заговори с него през почивката и Майрън не участва в остатъка от мача. Подозираше, че Клип стои зад включването му в игра. Защо? Какво се опитваше да докаже Клип? Мачът завърши с победа на „Драконите“. Докато стигнат до съблекалнята и започнат да се преобличат, изпълнението на Майрън бе забравено. Пресата заобиколи ТС, който беше играл великолепно. ТС плесна Майрън по гърба, когато той мина покрай него, но не каза нищо.