Харлан Кобен - Под прикритие

— Това на Брандо ли трябваше да прилича?

— Зловещичко, нали? Все едно Марлон наистина е в стаята.

Лицето на Клип Арнстайн внезапно доби по-мек вид. Той кимна бавно, поглеждайки към Майрън с бащински очи.

— Шегуваш се, за да прикриеш болката — сериозно каза той. — Разбирам те.

Доктор Джойс Брадърс.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин Арнстайн?

— Ти никога не игра дори в един професионален мач, нали, Майрън?

— Знаете много добре, че не играх.

Клип кимна.

— Първият ти мач преди сезона. Третата четвъртина. Вече имаше осемнайсет точки за този мач. Доста добре за начинаещ. И тогава съдбата се намеси.

Съдбата бе приела формата на огромния Бърт Уесън от вашингтонските „Бълетс“. Имаше сблъсък, разкъсваща болка и после нищо.

— Ужасно нещо — каза Клип.

— Аха.

— Винаги съм се чувствал зле заради това, което стана с теб. Такава загуба.

Майрън погледна към Калвин Джонсън. Той гледаше встрани, меките черти на черното му лице напомняха за неподвижен басейн.

— Аха — повтори Майрън.

— Заради това искам да ти дам още един шанс.

Майрън бе убеден, че е чул неправилно.

— Моля?

— Имаме свободно място в отбора. Бих искал да те взема.

Майрън зачака. Погледна към Клип. После към Калвин Джонсън. Никой от двамата не се смееше.

— Къде е? — попита Майрън.

— Кое?

— Камерата. Това е от онези номера със скритата камера, нали? Да не би да е шоуто на Ед Макмен? Аз съм сериозен почитател на работата му.

— Това не е шега, Майрън.

— Трябва да е, господин Арнстайн. Не съм се състезавал от десет години. Коляното ми беше смазано, не помните ли?

— Дори прекалено добре. Но както сам каза, това беше преди десет години. Знам, че си минал през рехабилитация, за да се възстановиш.

— Също така знаете, че опитах да се върна. Преди седем години. Но коляното не издържа.

— Беше прекалено рано — отвърна Клип. — Преди малко ми каза, че играеш отново.

— Да, любителски мачове през уикенда. Това е съвсем различно от НБА.

Клип отхвърли довода му с махване на ръка.

— Във форма си. Дори предложи да ми покажеш.

Очите на Майрън се присвиха и пробягаха от Клип към Калвин Джонсън, после обратно. Израженията им бяха неразгадаеми.

— Защо имам чувството — запита Майрън, — че изпускам нещо?

Най-после Клип се усмихна и погледна към Калвин Джонсън, който се насили да се усмихне в отговор.

— Вероятно трябва да съм по-малко — каза Клип и замълча за момент, търсейки подходящата дума — … загадъчен.

— Да, това може да свърши работа.

— Искам те в отбора. Не ми пука особено много дали ще играеш, или не.

Майрън отново зачака. Когато никой не продължи, той каза:

— Все още ми е малко мътно.

Клип въздъхна дълбоко. Отиде до бара, отвори малкия хладилник и извади кутия „Ю-Ху“. Хладилник, зареден с „Ю-Ху“. Хм. Клип се беше подготвил.

— Все още ли пиеш тая мътилка?

— Да — отговори Майрън.

Арнстайн му подхвърли кутията и наля нещо от гарафата в две чаши. Подаде едната на Калвин Джонсън. После посочи към местата до прозореца. Точно средата на игрището. Много хубаво. Имаше и достатъчно място за краката. Дори Калвин, който беше над два и десет, успя да се протегне. Тримата мъже седнаха един до друг. Всички гледаха в една и съща посока, което беше доста странно за делова среща. Хората трябваше да седят един срещу друг, за предпочитане около маса или бюро. Вместо това седяха рамо до рамо и наблюдаваха как екипът от работници разполага пода.

— Наздраве — каза Клип.

Той отпи от уискито си. Калвин Джонсън просто държеше своето. Майрън, подчинявайки се на указанията върху кутията, разклати питието си.

— Ако не греша — продължи Клип, — сега си адвокат.

— Член съм на колегията — отговори Майрън, — но не се занимавам много с право.

— Спортен агент си.

— Да.

— Не се доверявам на агентите — отбеляза Клип.

— Нито пък аз.

— В по-голямата си част са просто смучещи кръв пиявици.

— Ние предпочитаме термина „паразити“ — каза Майрън. — По-изискан е.

Клип Арнстайн се наведе напред и прикова очи в него.

— Как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?

Майрън посочи към лицето си.

— Лицето ми — отвърна той. — То просто крещи, че можеш да ми имаш доверие.

Клип не се усмихна, само се наведе по-наблизо.

— Това, което ще ти кажа, трябва да остане поверително.

— Добре.

— Даваш ли ми думата си, че нищо няма да излезе от тази стая?

— Да.

Клип се поколеба, погледна към Калвин Джонсън и се намести по-удобно.