Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Винаги сме разполагали с нея. Просто не сме я използвали както трябва.

— Благодаря за разяснението — отвърна недоволно Богарт. — Би ли обяснил на нас, непросветените, какво точно имаш предвид?

— Жена му — каза Декър.

— Какво общо има майка ми с това? — попита подозрително Марс.

Вместо отговор Декър написа нещо на лист хартия и му го връчи.

— Изпрати това съобщение на Рой и виж какво ще се случи — каза той.

Богарт заобиколи масата, надникна през рамото на Марс и прочете написаното. Погледна към Декър и попита:

— Наистина ли смяташ, че това ще свърши работа?

— Ако то не свърши, не знам какво друго би могло.

Богарт потри нервно брадичка и кимна на Марс.

— Давай! Направи го. Както казва Декър, няма да загубим нищо, ако опитаме.

Марс въведе внимателно съобщението в телефона си и пръстът му надвисна над бутона за изпращане. Погледна първо Богарт, после Декър и каза:

— Много я обичаше. Толкова много, че я уби.

— Да, Мелвин. В интерес на истината, това е единственото, на което разчитам.

Марс натисна бутона за изпращане.

Богарт си пое дълбоко дъх.

— Да се надяваме, че идеята ще проработи. Защото не мисля, че имаме резервен вариант.

Не ти липсва кураж. Признавам ти го!

Отговорът дойде три дни по-късно, в два през нощта. Звукът от телефона събуди задрямалия Марс. Той стана, прочете го два пъти, после позвъни на Декър и го прочете и на него.

Бяха отседнали в хотел във Вашингтон. След по-малко от пет минути Декър вече чукаше на вратата на Марс.

Той изненадано изгледа напълно облечения Декър и попита:

— Никога ли не спиш?

— Опитах се, но нещо не ме лови сън.

— И мен.

Декър прочете съобщението и претегли телефона в дланта си.

— Той е едновременно ядосан и заинтригуван. Но повече заинтригуван, отколкото ядосан.

Въведе ново съобщение и го показа на Марс.

Може да се уреди. Къде да отидем?

Марс кимна и Декър изпрати съобщението.

После зачакаха отговор. Чакаха, чакаха…

А той пристигна едва в пет сутринта.

— Явно и той не спи — отбеляза Декър.

Съобщението издаваше напрежение.

Прецакаш ли ме, мъртъв си. Декър също. Ще се свържа с вас.

— Харесвам хората, които казват това, което мислят, и не си губят времето с празни приказки — отбеляза Декър.

Инструкциите, продиктувани от обещанието на Рой Марс да се свърже с тях, пристигнаха на следващата нощ.

Тъскалуса. След две вечери, смятано от сега. В полунощ. Само ти и Декър. Видя ли някого в радиус от пет мили, изчезвам завинаги.

Следваше адрес.

— Смяташ ли, че ще ни чака там?

— Мисля, че е много предпазлив човек.

— Иска да отидем само двамата.

— Изглежда категоричен по този въпрос.

— Ами Богарт и ФБР?

— Склонен съм да вярвам на Рой. Види ли федерален агент, ще изчезне отново, Мелвин. И случаят приключва.

— Знам, но пипнахме Оливър и Маклелън. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен. Става въпрос за високопоставен конгресмен с огромна власт и милиардер, убили куп хора, включително деца. Няма да се откажа.

— Добре, аз също. Как ще го направим?

— Няма да е лесно да се измъкнем от Богарт, но можем. Трябва да опитаме.

— Когато се срещнем с него, може да ни убие. Той е откачен, Декър. Убедих се със собствените си очи. Ти също.

— Ако имах друга възможност, щях да я използвам. Но нямам.

— Добре, пак ще те попитам. Как ще го направим?

— Не можем да летим със самолет или да вземем кола под наем. Тези неща изискват кредитна карта и Богарт лесно може да ни проследи.

— Какво ни остава тогава?

— Имам достатъчно пари в брой за пътуване с автобус. Нещо против?

Марс го погледна и поклати глава.

— Играчи на „Бъкайс“ и „Лонгхорнс“ в един автобус? Докъде я докарахме!

След като на два пъти смениха автобусите и пътуваха почти двайсет и четири часа, двамата най-сетне се добраха от Вашингтон до Тъскалуса. Прекосиха Вирджиния на югозапад, навлязоха в Тенеси, преминаха през Северна Джорджия и пресякоха половин Алабама по диагонал, за да се озоват в Бирмингам. Трябваше да пристигнат в Тъскалуса в седем вечерта.

И двамата бяха изключили мобилните си телефони, за да не може Богарт да ги проследи.

Успяха да поспят по време на пътуването, макар да бяха прекалено едри, а автобусните седалки — много тесни. Декър бе напълнил предварително цял плик с храна и бутилки вода.

Разговаряха, наслаждаваха се на пейзажа, отново разговаряха. Автобусите бяха доста пълни, затова бяха принудени да говорят почти шепнешком.