Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Съвсем естествено е да се чувстваш използван и предаден, Мелвин. Напълно нормално е да изпитваш гняв.

Марс едва се сдържаше да не фрасне нещо, каквото и да било. Но тогава видя надзирателят да плъзва ръка към палката. Видя и устните му да потръпват от нетърпение да срита задника му.

Дай ми повод, мръснико. Само ми дай повод.

Марс се успокои и седна.

— Колко още трябва да чакам? — попита той с нормален глас.

— Никой не може да определи каквито и да било срокове поради необичайното естество на случая — обясни адвокатката, която изглеждаше облекчена, че клиентът й започва да се държи разумно. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, Мелвин. Обещавам. Няма да ги оставя да си поемат дъх. Ще ги притискам непрекъснато. Кълна се. Ще ги затрупам с лавина от искания.

Той кимна.

— Не се съмнявам, че ще го направиш.

— Сигурно ти е много трудно — каза Оливър. — Когато чух за признанието на този Чарлс Монтгомъри, загубих ума и дума. Все още нямам представа каква е връзката между него и родителите ти.

— Дори да има някаква връзка, те не са ми казали. Възможно е да са станали случайни жертви. Влязъл е с взлом в къщата и ги е убил.

— Нямало е никакви следи от взлом. И нищо не е било откраднато. Затова полицаите са насочили подозренията си към теб.

— Но ти ми вярваш, нали? — попита той.

— Разбира се.

Марс впери поглед в нея. Разбира се, повтори той наум.

— Там, където живеех, никой не заключваше вратата. А и родителите ми не притежаваха кой знае какво. Знаеш как сме живели. Баща ми работеше в заложна къща. Майка ми шиеше дрехи, даваше уроци по испански, чистеше по къщите. — Той поклати глава. — Подпишех ли договор с отбор от НФЛ, щях да променя всичко това. Щях да им купя нова къща, да им заделя пари, щяха да напуснат работа… Бях планирал всичко. — Марс плесна с длан по масата. — Бях планирал всичко.

— Знам, Мелвин — помъчи се да го успокои тя.

— В началото смятах, че все някой ще разбере каква грешка са направили. Че ще изляза от затвора след няколко месеца и ще започна да играя футбол. Така измина цяла година, после още една и още една. После пет. После десет. И накрая… по дяволите! — Замълча, сведе поглед и заклати глава. По лицето му се стекоха сълзи. Една от тях падна върху масата и той я изтри с ръка. — Какво ще стане, ако изляза от тук? Нямам семейство, нямам работа, нямам нищо…

— Щатът трябва да те компенсира.

— С каква сума?

— Таванът е двайсет и пет хиляди долара.

Марс зяпна от изумление.

— Двайсет и пет бона? За двайсет години от живота ми?

— Не е справедливо, но такъв е законът.

— Знаеш ли колко щях да изкарвам в НФЛ?

— Много повече.

— Значи излизам от тук с двайсет и пет бона, а може би и с по-малко, защото това е таванът и… после какво?

— Ще ти помогнем да си намериш жилище, работа…

— И какво ще правя? Ще мета улиците? Или ще работя в някоя заложна къща като баща ми? В тази част на Тексас заложните къщи въртят добър бизнес, защото хората са бедни.

— Предлагам да решаваме проблемите един по един — каза Оливър, като полагаше усилия да запази спокойствие и да говори тихо.

— Дори да ме пуснат, пак може да не отменят присъдата. Което означава, че в досието ми ще пише, че съм извършил двойно убийство. Кой ще ме вземе на работа? Кажи ми. Кой?

Марс забеляза, че адвокатката му започва да се притеснява.

Дребничка бяла жена и разгневен едър чернокож. Тя вижда само това. Само това и нищо друго. И хем е на моя страна.

Извърна поглед и промени тона си.

— За бога, не знам защо изобщо водим този разговор. Никога няма да ме пуснат, Мери.

— Ще бъдат длъжни, ако се докаже, че си невинен.

— Аз съм невинен от двайсет години — сопна се той. — Какво значение има?

— Исках да кажа, че не могат да те държат в затвора, ако се появи неопровержимо доказателство за твоята невинност.

— Така ли? Десетки хора от цялата страна се намират в това положение. Невинността им е била доказана преди много години. Познай какво се е случило с тях? Още стоят зад решетките. На един от тях му отговорили, че е пропуснал срока за обжалване, затова ще остане в затвора, въпреки че не е извършил никакво престъпление. На друг, който също бил затворен за чужди престъпления, му отговорили, че заради някакви юридически формалности трябва да излежи още четири години и тогава евентуално ще решат дали да го пуснат. На трети му увеличили присъдата, защото ударил надзирател, макар че изобщо не е трябвало да бъде в затвора. Затова не ми обяснявай, че са длъжни да направят едно или друго. Правят каквото си искат. Това е положението.