Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Ще се опитаме да убедим останалите, Еймъс — побърза да добави Джеймисън. — Както предложи агент Богарт.

Декър впери поглед в лаптопа. Богарт и Джеймисън го наблюдаваха. Знаеха, че може да бъде изключително упорит и неотстъпчив, когато си науми нещо. И знаеха, че не е в състояние да контролира подобни импулси. Така беше устроен.

— Тъй като пристигна доста рано — каза Богарт, — промених часа на срещата. Ще се съберем днес в два следобед вместо утре. — Погледна измачканите дрехи на Декър и рошавата му коса. — Ще те оставим да се оправиш и ще те вземем в два без петнайсет. Не е далече.

Декър понечи да каже нещо, но размисли, кимна в знак на съгласие и отново се загледа в лаптопа.

Богарт стана, но Джеймисън не помръдна от мястото си. Когато я погледна, тя каза:

— Ще се видим по-късно.

Агентът на ФБР се обърна към Декър.

— Еймъс, радвам се, че се присъедини към екипа.

Декър продължи да се взира в лаптопа, а Богарт си тръгна.

— Толкова много промени за толкова кратко време — каза Джеймисън.

Той сви рамене.

— Какво те привлича в случая на Марс? — попита тя. — Обстоятелството, че сте играли футбол един срещу друг?

— Не смятам за обичайно някой да си признае току-така престъпление, което е извършил преди толкова години.

— Както се случи по време на разследването на смъртта на семейството ти?

Декър затвори лаптопа и се облегна на стола.

— Разкажи ми за останалите от екипа.

— Запознах се само с Лиза Девънпорт, клиничен психолог от Чикаго. Тя е между трийсет и пет и четирийсет, симпатична на вид, държи се много професионално.

— Как ще процедираме? — попита Декър.

— Богарт вече обясни, че ще гласуваме кой случай да поемем.

— Но някой ще трябва да подбере случаите, които да обсъдим. Да подготви номинациите, така да се каже.

— Прав си — отвърна Джеймисън и посочи папката. — Това са случаите, които ще разгледаме. Сториха ми се страшно интересни. Но Богарт вече каза, че можеш да добавиш към тях случая на Марс.

— Не каза нищо подобно. Заяви, че той е извън нашата юрисдикция, но че можем да се опитаме да убедим останалите да го поемем. Работата е там, че загубя ли гласуването, няма да се захванем с него. — Той я погледна и попита: — Мога ли да разчитам на гласа ти?

— Разбира се, Еймъс.

— Оценявам това.

Джеймисън остана изненадана. Декър рядко благодареше за каквото и да било.

— Искаш ли да се освежиш? — попита дипломатично тя. — Знам, че си шофирал часове наред. Явно не си спирал за почивка.

— Така е. Ще трябва да се пооправя, но нямам много дрехи.

— Ако искаш, можем да отидем на пазар преди срещата.

— Може би след това.

— Когато кажеш, Еймъс. На твое разположение съм.

— Не е нужно да си толкова мила с мен.

Джеймисън знаеше, че за разлика от останалите хора Декър е доста буквален в своя изказ.

— Мисля, че в живота и на двама ни настъпиха големи промени, затова трябва да си помагаме. Може пък след време аз да си харесам някой случай и да те помоля за подкрепа, нали така?

Декър я изгледа замислено и кимна.

— Трудно ми е да те разбера понякога, сложна личност си ти.

— Мога само да се надявам, че е така — отвърна тя с усмивка.

— Как да си върна двайсет години от живота? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос? Как?

Мелвин Марс седеше срещу адвокатката си в стаята за свиждане в затвора.

Мери Оливър бе на трийсет и пет, с късо подстригана кестенява коса и искрящо зелени очи зад очила с правоъгълни рамки. Красивото й слабо лице бе осеяно с лунички.

— Не можеш, Мелвин — отвърна тя. — Нищо не можеш да направиш. Предлагам да не избързваме, тъй като още не са потвърдили показанията на Монтгомъри.

— Не познавам този човек. Никога не съм го срещал. Дори не подозирах за съществуването му, докато ченгетата не ми казаха за него. Затова не могат да заявят, че аз съм му платил да убие родителите ми. А не успеят ли да го докажат, трябва да ме освободят, нали така?

Оливър прелисти купчината с документи пред себе си.

— Нещата не са толкова прости. Да оставим правосъдието да си свърши работата.

Марс скочи от стола си и заби юмрук в стената, в резултат на което едрият надзирател, застанал в средата на помещението, го изгледа строго. Беше достатъчно далече, за да не чува разговора им — стига да не говореха прекалено високо, — но достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.

— Правосъдието? Ако правосъдието работеше както трябва, нямаше да се озова тук. Те съсипаха живота ми, Мери!