Дэвид Балдаччи - Последната миля

Обяснението на Монтгомъри, че е видял името на Мелвин и събрал две и две, очевидно не отговаряше на истината. Случило се бе точно обратното. Не Монтгомъри бе открил Мелвин Марс. Рой Марс бе открил Чарлс Монтгомъри.

Единственото възможно обяснение бе, че двамата са се познавали от преди. И най-вероятно Монтгомъри беше длъжник на Марс по някаква причина. И тази причина плюс парите, които Рой бе обещал да даде на Реджина и сина й, са били достатъчни, за да накарат Монтгомъри да излъже, че е убил семейство Марс.

Но къде и как се бяха срещнали Рой и Чарлс?

Двамата бяха приблизително на една и съща възраст. Истинското име на бащата на Мелвин не беше Рой Марс, което означаваше, че би могъл да е служил във Виетнам заедно с Монтгомъри. Но нямаха негови пръстови отпечатъци, за да ги проверят в армейската база данни. Възможно ли беше да са воювали заедно? И Рой да е спасил живота на Монтгомъри? Нищо чудно.

Но ако не във Виетнам, то къде?

Да не би Рой Марс също да е бил дребен престъпник? Или пък ако наистина е бил свързан с картела от Кали, Монтгомъри да се е озовал в определен момент в Южна Америка? Или в Мексико? Или да е бил свързан по някакъв начин с търговията с наркотици? Беше им разказал за главоболието си и за опитите си да го облекчи с наркотици.

Или пък Монтгомъри бе познавал Лусинда.

Възможно ли бе?

Декър разтърка клепачи и затвори очи.

Дори неговият изключителен ум се луташе в безизходица. Не откриваше следа, по която да тръгне. Всеки път когато си въобразеше, че е попаднал на нещо, изникваше още по-сложен въпрос. Имаше чувството, че се бори с туморно образувание и на мястото на всяка победена ракова клетка изниква нова, още по-опасна и агресивна.

Нещо му подсказваше, че открие ли връзката между двамата мъже, ще получи отговорите на много други въпроси.

Отвори очи и погледна през прозореца. Някъде там, навън, се намираше Лиза Девънпорт, държана в плен и най-вероятно измъчвана.

А може би вече и мъртва.

Декър стигна до извода, че първоначалното му предположение е погрешно. Не бяха отвлекли Девънпорт, за да я разменят за Мелвин.

Не беше убеден и че са я отвлекли, за да измъкнат от нея информация.

Ако и това не бе причината, то каква беше тя? Какво друго можеше да ги накара да я отвлекат?

Имаше ли трета причина?

Отново затвори очи. Но така и не успя да намери отговора.

Докато останалите се събраха в малкия ресторант до фоайето на мотела, Декър вечеря в стаята си. Ябълка и бутилка минерална вода. Само преди два месеца би се изсмял на подобна вечеря. Нямаше да я брои дори за лека закуска. Сега му беше напълно достатъчна. Не искаше нищо друго.

Затегна колана си с още една дупка. Щеше да продължи да го затяга дупка след дупка, докато си купи нов. Отслабваше с удивителна бързина. И не само заради диетата. Неспособността му да разкрие някоя по-важна част от случая го изяждаше отвътре.

Изпи водата, хвърли в кошчето бутилката и обелките от ябълката, съблече се и си легна. Но макар да затвори очи, съзнанието му отказваше да заспи. Нещо повече, то сякаш превключи на по-висока предавка и мислите му полетяха с бясна скорост.

Мозъкът му обработи всяко възможно обяснение и го отхвърли. Някои разсъждения изглеждаха обещаващи до момента, в който се натъкнеха на факт, който не можеше да бъде обяснен. Тогава те се присъединяваха към останалите в своеобразно кошче за мисловни отпадъци.

Твърде често си въобразяваше, че е на крачка от успеха, но все нещо му попречваше да го постигне. Имаше чувството, че подрежда кубчето на Рубик. Оставаше му само едно квадратче, но просто не успяваше да го намести. Истината беше, че Декър не се бе приближил и с една крачка до разплитането на случая в сравнение с първия ден, в който се бе захванал с него.

Отвори и затвори очи и мозъкът му — вероятно разбрал намека, че започва да се преуморява и няма да постигне нищо — също изключи.

Декър заспа.

По-късно се събуди поради една-единствена причина.

В гърлото му бе опрян нож.

Декър не помръдна.

Стаята беше потънала в мрак. Лунната светлина, която обикновено проникваше през прозореца, бе закрита от облаци. По покрива трополеше дъжд.

Мисълта му бе насочена към острието на ножа. То бе притиснато към лявата му югуларна вена, която играеше ролята на същинска магистрала на кръвообращението. Прекъсването й означаваше смърт от кръвозагуба в рамките на една минута.

Декър чуваше единствено дишането на непознатия — бавно и отмерено, без следа от паника или загуба на контрол. Това го успокои. Лошото бе, че този мъж имаше неприятен дъх. Съчетанието от кафе, цигари и чесън нахлу в ноздрите му и едва не го задави.