Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Изглеждаше, че Пайерски ще я отпъди. Миг по-късно той се усмихна и прасешката му физиономия се набръчка добродушно. За награда плесна жената по задника толкова силно, че тя ахна.

Рогън повика сервитьорката, която обслужваше неговата маса, и я помоли за молив и бележник. Погледна си часовника. Седем и половина. Той написа на грубата евтина хартия: „Аз ще превърна твоите викове на удоволствие в писъци от болка. Розенмонтаг, 1945 година, Съдебната палата, Мюнхен.“

Почака да стане осем без пет минути, даде бележката на своята сервитьорка и заръча:

— Занесете я на господин Пайерски и се върнете веднага при мен, за да получите това.

Показа й банкнота, чиято стойност надхвърляше седмичната й заплата. Не искаше момичето да се навърта около Пайерски, когато самодейната бомба избухне.

Унгарецът се почесваше под брадичката с белия цар, когато получи бележката. Прочете я бавно, мърмореше на глас, докато си превеждаше от английски. Вдигна глава и се вторачи в Рогън, който също го наблюдаваше с едва забележима усмивка. Щом видя, че зениците на Пайерски зейват втрещено, той натисна копчето на взривателя.

Гърмът беше оглушителен. Пайерски бе забравил за фигурата, която държеше под брадичката си. В един миг Рогън още се взираше в очите му, в следващия миг тези очи изчезнаха и вместо тях останаха две кървави дупки. Късчета плът и кост се разхвърчаха из залата. Главата на Пайерски се килна назад — само ивици кожа още крепяха шията към тялото.

Рогън се надигна пъргаво и се измъкна през вратата на кухнята.

Никой сред викащата и напираща към изхода тълпа не му обърна внимание.

Отиде на съседна улица и спря такси.

— Закарайте ме на летището — нареди на шофьора, но след секунда реши да провери нещо и добави: — Първо минете край американското консулство.

Чуваше сирените на полицейски коли, които фучаха към „Черната цигулка“. След няколко минути таксито зави по улицата, където се намираше консулството.

— Малко по-бавно, моля — каза Рогън на шофьора.

Облегна се на задната седалка, за да не го виждат добре от тротоарите.

Нямаше никаква лимузина „Мерцедес“. Всъщност по цялата улица не се виждаха никакви коли, което беше странно. Затова пък гъмжеше от пешеходци, които се мотаеха край пресечки или усърдно разглеждаха стоките във витрините. И повечето от тях бяха високи, несъмнено много силни мъже. Рогън имаше опит с такива типове, все едно си бяха окачили табели на шиите — „Тайна полиция“.

— Сега към летището и натиснете газта — промърмори той.

В този момент усети студ в гърдите, сякаш смъртта го бе докоснала мимоходом. Тази безчувственост плъзваше из цялото му тяло, но не защото бе премръзнал. Каза си, че е защото носи смърт…

Никой не го спря на летището, нямаше и признаци тайната полиция да дебне наоколо. Сърцето му се разтуптя, докато се качваше в самолета, обаче никой не се опита да му попречи.

Самолетът излетя, набра височина и се насочи към границата с Германия и Мюнхен.

Тази вечер Розали си тръгна от Съдебната палата в шест часа, но не беше сама. Младият лекар отново я бе молил упорито да излезе с него. Притеснена да не загуби работата си, тя се съгласи. Той явно искаше вечерята да се проточи и поръча няколко ястия. Малко след девет часа Розали пак си погледна часовника.

— Моля те да ме извиниш, имам важна среща в десет.

Без да му обръща повече внимание, тя си взе палтото и ръкавиците. Лекарят я гледаше посърнал, но и за миг не й хрумна да забрави тази вечер за чакането на самолета. Не посрещнеше ли дори веднъж самолета от Будапеща, значи бе повярвала, че Майкъл е мъртъв.

Таксито я докара на летището няколко минути преди десет. Докато изтича към залата за посрещачи, пристигналите пътници вече се изнизваха през отсрещната врата. Тя запали цигара по навик, но зърна Майкъл и сърцето й се сви.

Изглеждаше тежко болен — хлътнали очи, сковано лице, тромави движения. Той не я виждаше и Розали изтича към него. Викаше името му с пресекващ глас.

Майкъл чу потропването на женски токчета по мрамора, после името си, произнесено от гласа на Розали. Понечи да я загърби, но се обърна към нея и я пое в прегръдката си. После целуваше мокрото й лице и прекрасните й очи, а тя шепнеше:

— Толкова съм щастлива… Идвах всяка вечер и си мислех, че може да си мъртъв, а аз дори няма да науча. Но щях да идвам тук, докато съм жива.

Притиснал топлото й тяло до своето, Майкъл усещаше как студът се изцежда, сякаш се съживяваше. Знаеше, че ще остане с нея до края.