Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Скоро таксито ги остави пред пансиона и Розали отвори на Майкъл вратата на стаята, където го бе чакала сама. Тук беше уютно — едната половина спалня, другата дневна, разделени с малък зелен диван. На масата имаше ваза с повехнали рози, но уханието им още се долавяше.

Майкъл протегна ръце към Розали в мига, когато заключиха вратата. Съблякоха се трескаво и паднаха заедно на леглото — любиха се настървено и отчаяно.

Подаваха си цигарата в мрака.

Розали захлипа.

— Защо не можеш да спреш сега? Защо просто не спреш?

Той не отговори. Знаеше какво иска.

Ако оставеше Клаус фон Остен на мира, техният живот би могъл да започне отначало. Но ако не се откажеше от желанието си да убие немеца, едва ли щеше да остане безнаказан.

Майкъл въздъхна.

Не беше способен да разкрие пред друг човек какво му стори фон Остен през онези дни в Съдебната палата. Само в едно беше уверен — нямаше покой за него, докато фон Остен дишаше. И не би прекарал нито една нощ без кошмари. За да се примири със света и със себе си, трябваше да убие и последния от седмината.

Но Майкъл изпитваше и необясним за самия него страх от мига, когато щеше да види фон Остен отново. Напомняше си често, че този път немецът ще бъде жертвата, че той ще хленчи от ужас. Само че беше толкова трудно да си го представи. Защото в онези непоносими дни, когато седмината го мъчеха и се гавреха с него, в кошмарите наяве, когато цялото му тяло трепереше от писъците на Кристин в другата стая, Майкъл бе започнал да възприема Клаус фон Остен като бог, почти стигна до уплашена привързаност към него.

Розали заспа, сълзите по лицето й още не бяха изсъхнали.

Майкъл запали втора цигара. Безжалостната памет и сега го държеше в плен на преживяното под високия сводест таван в Съдебната палата.

Рано сутрин надзирателите влизаха в килията с гумени палки и тенекиена кофа. Биеха го по корема, по бедрата, ръчкаха го в слабините. Вързан безпомощно за железните пръти, Майкъл започваше да се дави, киселият бълвоч напираше към устата му. Един от надзирателите ловко навеждаше главата му към кофата, за да повърне. Биячите никога не му задаваха въпроси. Тяхната задача беше само да го настроят подходящо за предстоящия ден.

Друг вкарваше количката, на която имаше комат черен хляб и паница каша на бучки. Принуждаваха Майкъл да яде, а той бездруго беше вечно гладен. Сърбаше припряно кашата и гризеше хляба, а надзирателите стояха в кръг около него, готови да размахат палките всеки миг. Отслабено от страха, недояждането и побоя, тялото му нямаше власт над червата си, които и без това нямаше да задържат нищо заради слабителните в храната. Майкъл скоро усещаше как панталонът започва да лепне на задника му, докато блудкавата каша направо се процеждаше от него.

Щом надушеха гадната миризма, надзирателите го сграбчваха и го завличаха нагоре по стълбищата на Съдебната палата. Толкова рано коридорите бяха безлюдни, но Майкъл изгаряше от срам заради кафявите капки, които оставяше като диря след себе си. Колкото и да напрягаше остатъците от волята си, крачолите му също бяха мокри. Болката от всекидневния побой обаче скоро заличаваше срама.

Надзирателите приковаваха с белезници китките и глезените му за тежкия дървен стол и оставяха ключовете на дългата махагонова маса. Щом някой от седмината мъчители влезеше, надзирателите се махаха. Един след друг идваха и останалите, някои тепърва си допиваха кафето. През първата седмица, когато се опитваха да изтръгнат шифрите от главата на Майкъл с „нормални“ изтезания, Клаус фон Остен се появяваше последен.

Но те искаха сложна информация от пленника, паметта му трябваше да работи точно. Убедиха се, че с изтезания само замъгляват ума му. Той не би и могъл да си припомни шифрите, дори да искаше. Клаус фон Остен пръв разбра това и заповяда побоят да се ограничава до „търпим“ минимум. Оттогава фон Остен влизаше пръв в стаята за разпити всяка сутрин.

В този час на деня рязко очертаното аристократично лице на немеца още бледнееше от пудрата след бръснене, а очите му бяха смекчени от съня. По-възрастен от Майкъл с цяло поколение, той беше олицетворение на бащата, който всяко момче би искало да има. Достойнство вместо суетност. Откровеност вместо маската на учтиво лицемерие. Сериозен мъж, комуто не бяха чужди редките проблясъци на хумор. И да, изтърканото клише — строг, но справедлив.

Такъв го виждаше Майкъл през следващите седмици, когато изтощението, гнусната оскъдна храна, недоспиването, неспирният тормоз над нервите му превръщаха фон Остен в символ на бащата, наказващ го за негово добро. Умът му отхвърляше тези жалки щуротии — нали пред него седеше най-старшият сред мъчителите, който беше виновен за цялото му страдание. Но чувствата му се отделяха като в странно раздвоение на личността и той чакаше всяка сутрин фон Остен, както дете чака баща си.