Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Обсъдиха всичко, което Розали бе научила — политическото влияние на съдията в Мюнхен, подкрепата на Държавния департамент на САЩ за издигането му на още по-висок пост. Фон Остен винаги беше придружен от телохранители, когато излизаше от дома си. Те не се отделяха от него освен в Съдебната палата, която обаче имаше своя, многобройна охрана.

Розали сподели и как си е намерила работа като санитарка в кабинета за спешна помощ.

Майкъл й се усмихна.

— Можеш ли да ме вкараш там незабелязано?

— Ако се наложи — кимна тя.

Той помълча и реши:

— Утре сутринта.

Когато Розали отиде на работа, Майкъл се зае с някои неотложни неща. Излезе да купи комплект за почистване на пистолета — искаше да е сигурен, че оръжието е в пълна изправност. След това нае мерцедес и го остави на една пресечка от пансиона. Качи се в стаята и написа няколко писма — едно от тях до неговия адвокат, друго до партньорите му във фирмата. Сложи всяко в плик, надписа пликовете и ги прибра в джоба на сакото. Разглоби пистолета и го почисти старателно. Пусна заглушителя в чекмедже на бюрото. Този път бе решил, че точността е задължителна — не знаеше дали ще успее да доближи мишената толкова, че заглушителят да не попречи.

Розали се прибра и той пак я попита:

— Сигурна ли си, че фон Остен утре ще води съдебно заседание?

— Да, проверих отново. — Тя се поколеба. — Ще отидем ли някъде навън или да купя нещо, за да вечеряме в стаята?

— Хайде да излезем.

Майкъл пусна писмата в първата пощенска кутия, покрай която минаха.

Влязоха в прочутия „Браухаус“, където най-малките халби побираха литър бира и имаше избор измежду двайсетина вида наденички. Купиха вечерния вестник „Тагенблат“ и Майкъл намери бележка за убийството на Вента Пайерски в Будапеща. Властите подозирали нелегални противници на комунистическия режим и тайната полиция започнала масова разправа с тях. За щастие взривът не засегнал никого освен набелязаната жертва.

— Ти ли искаше никой друг да не пострада? — взря се в очите му Розали.

Той вдигна рамене.

— Направих каквото можах, когато подбирах количеството и формата на експлозива в шахматната фигура. Но как да знам предварително? Притесних се, че някое парченце може да се забие в сервитьорката, която стоеше наблизо. За неин късмет Пайерски имаше огромно туловище, то пое цялата сила на взрива.

— И сега остана само фон Остен… — промълви Розали. — Има ли някакво значение, ако ти кажа, че поне на пръв поглед той е добър човек?

Майкъл се засмя през зъби.

— Не се учудвам, че омайва всички. Не, няма никакво значение.

Не си позволиха да споменат и дума, че това може би е последната им вечер заедно. Все отлагаха връщането в стаята със зеления диван и тясното легло. Обикаляха от едно хамбаресто бирхале в друго, пийваха по чаша шнапс, слушаха пиянските песни на развеселени германци и ги гледаха как опразват безбройни халби, седнали нагъсто около дълги дървени маси.

Едрите месести баварци се тъпчеха с наденички и ги заливаха с пенлива златиста бира. Имаше и такива, чиито кореми вече се издуваха, но все не им стигаше. Провираха се през лъхащата на малц навалица, отиваха в облицованите с мрамор тоалетни и повръщаха насила всичко. Връщаха се бодро на местата си и шумно поръчваха още бира и наденички.

Колкото и противни да бяха гледките, тук беше пълно с топли живи хора — толкова топли, че въпреки размерите си бирхалето се сгорещяваше като фурна. Майкъл продължаваше да отпива шнапс, но Розали реши, че предпочита бирата. Чак когато започна да ги наляга сънливост, тръгнаха пеша към пансиона.

Минаха покрай колата и Майкъл подхвърли:

— Наех този мерцедес. Утре ще го паркирам недалеч от служебния вход. Ако не изляза от Съдебната палата, качи се в колата и карай надалеч от Мюнхен. Не идвай горе да ме търсиш. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — едва продума Розали и той я хвана за ръката.

Струваше му се, че тя ей сега ще заплаче. Розали си дръпна ръката, но просто искаше да извади ключа от чантичката. Влязоха в пансиона и докато се качваха по стълбата, тя пак хвана ръката му.

Розали отключи, влезе и включи осветлението. От прага Майкъл усети как дъхът й спира от уплаха.

На зеления диван седеше агентът на американското разузнаване Артър Бейли, а зад тях Стефан Вроцк затвори вратата. Двамата държаха пистолети и се усмихваха сдържано.

— Добре дошъл в Мюнхен — каза Бейли на Рогън.