Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Остана да чака отвън още час с надеждата, че ще изпият по бира и ще излязат. Накрая не се стърпя и реши да влезе.

Тук не беше претъпкано и веднага забеляза Бейли и Вроцк — седяха сами до дълга маса и обираха от голямата чиния последните наденички. Майкъл се настани до вратата, където цяла група шумни любители на бирата го скриваше от погледите им.

Наблюдаваше двамата агенти и се чудеше на държанието им, а после се присмя на самия себе си. Досега ги бе виждал само скрити зад служебните маски на работата и дълга, когато внимаваха да не покажат никаква слабост. Сега нямаше преструвки.

Вроцк очевидно си падаше по дебеланите. Закачаше се с всички закръглени сервитьорки, а по-стройните дори не поглеждаше. А кльощавият Бейли се оказа ненаситен лакомник. Поръчваше все нови порции наденички и след всяка глътка надигаше халбата. Не личеше в момента да го интересува нищо друго на света. Изведнъж стана рязко и се втурна към близката тоалетна.

Вроцк се заклатушка подире му. Майкъл изчака половин минута и ги последва. Провървя му — агентите бяха сами в тоалетната. Но тъй и не се застави да извади пистолета. Бейли се превиваше безпомощно и повръщаше всичко погълнато. Вроцк придържаше главата му, за да не я натопи в собствения си бълвоч.

Тази жалка гледка беше странно трогателна. Той се отдръпна безшумно и излезе на улицата. Върна се, остави колата до пансиона и се качи в стаята.

Розали още седеше на дивана и го чакаше.

Майкъл махна заглушителя, пусна го в чекмеджето и седна до нея.

— Не можах да го направя. Не знам защо, но не можех да ги убия.

Докато пиеше кафе сутринта, Майкъл написа името и адреса на своя адвокат в Щатите и даде листа на Розали.

— Ако имаш и най-малките неприятности, пиши на този човек и той ще пристигне тук, за да ти помогне.

Откакто Майкъл се отказа да убие Бейли и Вроцк, Розали сякаш се примири с решимостта му да отнеме живота на фон Остен. Този път не се опита да го разубеждава. Искаше й се обаче той да събере сили няколко дни. Изглеждаше болен и преуморен. Майкъл врътна глава. Чакаше от толкова години и не искаше да отлага дори с един ден.

Малко го болеше главата, усещаше и натиск около сребърната плочка. Розали му донесе чаша вода, за да преглътне таблетките, които винаги носеше. Гледаше го как проверява за пореден път пистолета и го пуска в джоба на сакото си.

— Без заглушител ли? — само попита тя.

— Пистолетът е твърде неточен със заглушител. Трябва да бъда на пет метра от него, за да знам, че ще улуча. Може и да не успея да го доближа толкова…

Розали разбираше какво премълча Майкъл — щом не се и надяваше да избяга, защо да прави оръжието по-тихо? Преди да излязат, тя се притисна в него, но не намери облекчение в прегръдката.

Майкъл я помоли да кара колата. Не разчиташе на влошеното си периферно зрение в толкова решаващ момент. При силно напрежение увредените му зрителни нерви го подвеждаха още повече, а и искаше да закрива лицето си с длан, докато се движат по улиците. Предполагаше, че цялата полиция в Мюнхен го издирва.

Минаха покрай широките стъпала на главния вход на Съдебната палата, през площада, неприятно познат на Майкъл с всички тези масивни сгради и пищните им колони. Розали спря малко преди страничния вход. Двамата прекосиха заедно големия двор.

Майкъл стъпваше по каменни плочи, някога изцапани с кръвта му. Може би в тесните пролуки между тях още имаше мънички парченца от раздробения му череп. Скован от напрежението, той влезе след Розали в кабинета за спешна помощ и изчака тя да облече бялата престилка.

Розали се обърна към него и попита тихо:

— Готов ли си?

Майкъл кимна.

Тя го поведе по вътрешна стълба и накрая излязоха в хладен, мъждиво осветен мраморен коридор. На всеки петнадесет метра от двете му страни имаше големи, двукрили дъбови врати пред съдебните зали. В дълбоки ниши до вратите стърчаха рицарски доспехи, но някои от нишите зееха празни — някой бе отмъкнал бронята като военен трофей и още не я бяха заменили с подобна безсмислена украса.

Майкъл поглеждаше разсеяно обвиняемите, очакващи пред залите отредената им от правосъдието участ — джебчии, обирджии, насилници, сводници, убийци… и невинни. Вървеше по дългия коридор и главата му натежаваше от плашещата бъркотия на събраните тук преживелици. Насищаха въздуха като зловреден електрически заряд. Стигнаха до табела с надпис „Наказателна колегия“, а отдолу — „Председател на съдебния състав Клаус фон Остен“.