Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

— Хора, вие изобщо знаете ли какви ги вършите? С тези заповеди, които ми изпратихте, можете направо да взривите политическото статукво тук.

Гласът на Нелсън остана хладен и безразличен.

— Решението е взето от най-големите шефове и е съгласувано с Държавния департамент. Просто изпълнявай заповедите.

— Ама те са се побъркали! — възкликна Бейли от досада.

Нелсън явно долови тревогата му и го съжали.

— Онази подробност, която те притеснява… — Той се запъна. — В момента правим необходимото, за да нямаме проблеми.

Говореше за писмата, които Рогън бе изпратил до свои приятели в Щатите.

— Разбирам — увери го Бейли. — И какво правите по-точно?

— Още след първия ти доклад събрахме пълно досие за него. Осведомени сме за всеки, на когото би могъл да пише. Ще прехванем и конфискуваме всяко негово писмо до тях.

Бейли се изненада.

— И това ли можем да правим безнаказано в Щатите? Изобщо не се сетих…

— Щом опира до националната сигурност, можем да правим каквото си поискаме — ехидно напомни Нелсън. — Този тип ще позволи ли да го хванат?

— Не.

— Добре ще е да сме сигурни в това — натърти Нелсън и прекъсна разговора.

Бейли се наруга мислено за това обаждане. Наистина трябваше просто да изпълнява заповедите. Знаеше какво иска от него Нелсън — да се погрижи Рогън да не бъде заловен жив.

Влиятелни хора в Щатите не искаха той да се разприказва за фон Остен.

Бейли се качи в чакащата го кола и каза на шофьора да кара право към Съдебната палата в Мюнхен. Надяваше се, че Рогън още не е направил нищо. Искаше да вземе и Вроцк, за да отидат заедно в пансиона и да се справят веднъж завинаги с проблема Рогън.

В спешния кабинет на Съдебната палата Майкъл Рогън се подготвяше за последната си среща с Клаус фон Остен. Среса се и опъна сакото по тялото си. Искаше да има по-приличен вид, за да не се набива на очи в тълпата. Потупа десния джоб на сакото си, за да се увери, че зареденият „Валтер“ е вътре, макар че усещаше тежестта на оръжието.

Розали взе бутилка с безцветна течност от шкафа и напои от нея сгънато на няколко слоя парче марля. Сложи парчето в левия джоб на сакото му.

— Ако започне да ти прилошава, притисни го към устата си и вдишай дълбоко. — Той се наведе да я целуне и тя добави: — Изчакай да свърши съдебното заседание.

— Имам по-голям шанс, ако го пресрещна, когато се връща от обяд. Ти седни в колата. — Майкъл докосна за миг лицето й. — Може би ще успея да се измъкна.

Усмихваха се, колкото и тъга да имаше в очите им, опитваха да се насърчат взаимно. Розали смъкна бялата престилка от раменете си и я захвърли на един стол.

— Тръгвам.

Без повече думи, без да се озърта, тя излезе от кабинета, мина през двора и сви по улицата. Майкъл я изпрати с поглед и се качи по стълбата към централния коридор на етажа със съдебните зали.

Тук отново беше пълно с хора, очакващи присъдите си. Около тях се скупчваха семействата им, приятели, адвокати и служители на съда. Гъмжилото се разпръскваше постепенно към отделните съдебни зали и накрая хладният сумрачен коридор опустя. Фон Остен не се виждаше никъде.

Майкъл тръгна по коридора към залата, където фон Остен бе водил заседанието сутринта. Оказа се, че е закъснял — следобедното заседание бе започнало преди няколко минути. Предстоеше фон Остен да прочете присъдата на седналия пред подиума обвиняем. Решението на съда беше обявено от този вълшебен, винаги убедителен глас, който Майкъл бе запомнил завинаги. Жалката твар на оградената скамейка чу, че ще прекара остатъка от живота си в затвора.

Майкъл бе погълнат от огромното облекчеше, че дългото търсене завърши. Затвори безшумно вратата, продължи нататък по коридора и се подпря в празна ниша, отредена за доспехите на някакъв мъртъв от векове германски воин. Стоя там почти час, преди дъбовата врата да се отвори и хората от залата да се изнижат шумно.

Видя фигура в черна тога да излиза през малка врата отстрани. Фон Остен вървеше към него в сенките. Приличаше на древен жрец, готов за жертвоприношение с тази развяваща се черна дреха. Майкъл му препречи пътя с пистолет в ръката.

Сега стояха лице в лице. Фон Остен се взря в сумрака и прошепна:

— Рогън?

Майкъл изпита замайващата радост, че жертвата го позна веднага, следователно знаеше за какво злодеяние ще умре. Той изрече:

— Ти осъди и мен на смърт някога…

А омагьосващият глас мърмореше:

— Рогън? Майкъл Рогън? — След миг фон Остен му се усмихваше. — Радвам се, че дойде най-после. В моите кошмари си много по-страшен…