Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Той стана и излезе. Вроцк го съпроводи до изхода и протегна ръка. Рогън не му обърна внимание и се отдалечи.

Отначало не можеше да си обясни защо постави Вроцк на мястото му с такава неприязън. Дали заради смътното прозрение, че в други времена и обстоятелства този тип като нищо би станал един от седмината мъчители в Мюнхен? Или надделяваше силното недоверие, което вече изпитваше към него?

Щом Вроцк беше толкова дребнав, че да се стреми към безсмислено превъзходство, значи беше слабак.

Майкъл не разчиташе на никого освен на себе си.

Провери сведенията в досието с лични наблюдения, доколкото беше възможно. Шест вечери поред влизаше в „Черната цигулка“ и запаметяваше всяка постъпка, всеки жест на Пайерски. В досието нямаше нищо сбъркано или неточно, но липсваха съществени подробности.

Унгарецът беше от уж добродушните великани, които обаче налагат безцеремонно желанията си. Например играеше с белите фигури във всички шахматни партии, за да прави първия ход. Имаше и навика да се почесва нервно по брадичката с острия край на белия цар. Майкъл откри, че кутията с фигурите е собственост на ресторанта, денем я искаха и други клиенти, но вечер я даваха само на Пайерски.

Освен това всяка вечер минаваше покрай кафенето, чиято музика толкова харесваше, и честичко се впускаше в мечешкия си танц, щом я чуеше. Случваше се да изпревари въодушевено охраната си с трийсетина метра и да свърне пръв зад ъгъла. За около минута не беше пред погледите им и се превръщаше в по-лесна мишена.

Майкъл си каза заядливо, че Вроцк не е чак толкова усърден в проучването, щом тази подробност не бе включена в досието.

Или е пропусната умишлено?

Дори посети като клиент бардака, за да се увери, че и там пазят Пайерски. Двама души от тайната полиция наистина стърчаха като статуи пред стаята, докато началникът им се отдаваше в самозабрава на нагона.

Майкъл по неволя призна, че пречките са наглед непреодолими. Нямаше как да проникне в градската управа, където Пайерски работеше и спеше. Някакъв мижав шанс се появяваше само вечер, когато той излизаше. И онази минута, когато той изскачаше пръв на пресечката, стигаше за убийството му, но не и за бягството след това. Упорито прехвърляше в ума си всекидневието на унгареца и търсеше фаталната слаба брънка в привидно непробиваемата броня, с която се защитаваше Пайерски. На шестата нощ заспа, без да е стигнал до решение. Глождеше го и желанието жертвата да узнае защо умира.

За Майкъл това беше по-важно от всичко останало.

Ококори се посред нощ. Допреди миг бе сънувал, че играе шах с Бента Паейрски, който му се подиграваше: „Ама че тъпанар си, американецо, от три хода можеш да ме матираш.“ Майкъл безпомощно шареше с поглед по разположените на дъската фигури и не намираше този печеливш ход. Неспирно се връщаше към порасналия до гигантски размери бял цар, издялан от дърво. Пайерски се засмя доволно и грабна фигурата, за да се почеше под брадичката с острия връх на короната.

Ето какво било!

Майкъл се подпря на лакти. Сънят му подсказа решението. Вече знаеше как да се разправи с Пайерски.

Сутринта отиде в консулството и потърси Вроцк. Изброи му инструментите и другите материали, от които имаше нужда. Агентът се пулеше в недоумение, но Майкъл не пожела да му обясни нищо. Вроцк се оправда, че можел да му осигури всичко чак вечерта, и Майкъл кимна.

— Значи ще дойда да ги взема утре сутринта. А вечерта твоят приятел Пайерски ще умре.

В Мюнхен дните на Розали бяха неразличими един от друг. Тя се бе примирила, че ще чака търпеливо Майкъл в пансиона. Първо бе проверила на летището какви полети има от Будапеща и научи, че единственият самолет оттам каца в десет часа вечерта. Оттогава всяка вечер малко преди десет отиваше в залата за посрещачи и се взираше в лицата на пристигналите.

Тя беше достатъчно проницателна, за да знае, че Майкъл може би нямаше да се върне при нея, за да не я замеси в убийството на Клаус фон Остен. Но той оставаше единственият в целия свят, към чиято съдба не беше равнодушна. Молеше се да не са го убили в Сицилия. Мина време и тя започна да се моли Майкъл да не срещне смъртта си в Унгария. В едно не се съмняваше — каквото и да се случи, тя беше готова да чака на летището до последния си ден.

През втората седмица отиде да надзърне в магазините на централния площад. Там беше и Съдебната палата — останала като по чудо непокътната през войната. Сега в нея бяха разположени наказателните съдилища. И досега почти всеки ден изправяха пред съда разобличени коменданти и надзиратели от концентрационни лагери.