Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Рогън не се усмихваше, не си придаваше приветлив вид.

— Добре. Просто ме насочи към Бари и се погрижи да получа виза за Будапеща.

Бейли пак вдигна чашата към устните си, преди да отговори.

— Генко Бари живее в усамотеното си имение недалеч от село Вилалба в централната част на острова. Входната виза за Унгария ще бъде готова в консулския отдел на нашето посолство в Рим, когато пожелаеш. Щом пристигнеш в Будапеща, искам да се свържеш веднага с унгареца, който е преводач в консулството ни там. Фамилията му е Ракол. Той ще ти помага във всичко и ще уреди извеждането ти от страната. Това приемливо ли е за тебе?

— Напълно — кимна Рогън. — А когато се върна в Мюнхен, аз ли да те търся, или ти ще ме намериш?

— Аз ще те намеря — натърти Бейли. — Не се безпокой, няма да е трудно.

Той си допи уискито и Рогън го изпрати до асансьора. Агентът вметна уж между другото:

— След като ти уби онези четиримата, даде ни достатъчно нишки в ръцете, за да установим точно какво се е случило в мюнхенската Съдебна палата. Затова знам за Бари, Пайерски и фон Остен.

Рогън му се усмихна любезно.

— И аз си помислих същото. Но щом аз вече открих самостоятелно кого трябва да търся, няма никакво значение какво сте научили вие. Не е ли така?

За миг в очите на Бейли се мярна чудато изражение. Стиснаха си ръцете и преди да влезе в кабината на асансьора, агентът подхвърли:

— Желая ти късмет.

Бейли знаеше къде може да бъде намерен Генко Бари. Рогън си каза, че явно и всички останали знаят — началникът на полицията, частните детективи, може би дори администраторът в хотела. Как да не знаят името на един от мафиотските главатари в Сицилия?

Нае кола, за да измине по-бързо осемдесетте километра до Вилалба. Питаше се има ли изобщо шанс да напусне жив острова. Значи другите двама престъпници щяха да останат ненаказани. Прецени, че това не е чак толкова важно. Както не беше и толкова важно, че не можеше да реши иска ли да види отново Розали.

Попечителите на наследството му не биха могли да пипнат парите в банката, от които тя щеше да получава достатъчно всеки месец. Надяваше се Розали да го забрави и да открие нещо ново, което да крепи желанието й за живот. Сега Майкъл мислеше само как да убие Генко Бари. Потъна в спомените си за мъжа с униформа на италианската армия. Единственият, който понякога се отнасяше с него като с човек. Но и той участва в последната гавра.

В онова страшно утро в Мюнхен Клаус фон Остен се усмихваше зад широкото си бюро, а Генко Бари не каза нито дума, докато подканяха пленника да облече дрехите, с които щял да „излезе на свобода“.

В един миг обаче той прекоси стаята и застана пред Рогън. Помогна му да върже вратовръзката и я пъхна внимателно под сакото. Той също отвличаше вниманието на жертвата, за да не усети как Ерик Фрайзлинг се прокрадва отзад и вдига пистолета.

Бари също допринесе тази екзекуция да се превърне в долна подигравка. Майкъл нямаше да му прости именно заради нелепите проблясъци на човещина. Молтке беше егоист, погълнат от собствената си изгода. Карл Пфан — тъп звяр. Братя Фрайзлинг — зли гадини с прогнили душици. От всички тях можеше да се очаква такава подлост, защото им беше присъща. Но за Генко Бари участието в мъчения и убийства беше непростимо падение.

Във все по-плътния мрак над Сицилия проблясваха първите звезди и Майкъл се пренесе мислено в годините, през които мечтаеше за това отмъщение. Нищо друго не го подтикваше да се опълчва така силно на смъртта, както мисълта за това отмъщение. Дори когато бяха захвърлили тялото му върху струпаните убити затворници пред Съдебната палата, дори когато от разтърсения му мозък се процеждаше кръв, мъждукащата искрица се раздухваше единствено от омразата.

Далеч от Розали, която не очакваше да види отново, Майкъл откри колко ярки са спомените му за Кристин. Знаеше, че тя би се наслаждавала на тази звездна вечер, на уханния въздух в Сицилия. Тя беше доверчива, дружелюбието й беше неизчерпаемо. Кристин дори не разбираше напълно с какво се занимава той, не си представяше и какво ще сполети всички в дома й, ако бъдат разкрити и заловени.

За Майкъл най-непоносимо беше мъчителното изумление в писъците й, които чуваше в онази стая. Значи Кристин докрай не вярваше, че хора могат да постъпват толкова ужасно с други хора.

Помнеше красотата й — дългите крака със закръглени бедра, тънката талия и малките гърди, които сякаш разцъфтяваха под дланите му. Прекрасната бухнала коса, падаща като кафява коприна. Очарователно сериозните очи. Устните, пълни и чувствени.