Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Провери внимателно дали някой не го следи и подкара към покрайнините на Берлин. Отби се в аптека, за да купи малка тубичка с фуния и някои химикали. След това мина през магазин за железария и електротехника, където си набави кабели, малка купа за смесване на различни вещества, изолираща лента и няколко инструмента.

Спря колата в усамотена уличка, където още нямаше постройки на разчистените от развалини терени. Минаха три часа, преди да преправи според замисъла си взетия под наем мерцедес. Откачи кабелите към задните сигнални светлини на спирачките и на тяхно място прокара други към багажника. Проби дупчици в херметичния багажник и напъха плътно през тях гумени тръбички. Смеси химикалите и ги сипа в тубичката, която закрепи над края на по-дебелата тръба, излизаща от пода на купето.

Майкъл се надяваше, че не много сложното, но находчиво стъкмено устройство ще работи както искаше той. Сви рамене. Ако не, пак щеше да си послужи с пистолета и заглушителя.

Това обаче можеше да го изложи на риск. Полицаите щяха да свържат случая с предишните убийства, щом сравнят балистичните експертизи на куршумите. „Да вървят по дяволите…“ Докато се сетят да съберат всичко, което са научили криминалистите, той щеше да е довършил започнатото.

Потегли обратно и спря колата на специалния паркинг само за гости на хотела. Преди да се качи в апартамента, Майкъл отиде да вземе малкия сак от сейфа. Розали вече го чакаше горе, за да му се покаже в новата съблазнителна рокля от парижка модна къща. Ефирната вечерна дреха едва прикриваше гърдите й.

— Ако ти в тази премяна не успееш да отвлечеш вниманието на двамата мръсници, значи нищо не може да ги разсее — ухили се Майкъл като похотлив злодей от филм. — Тъй… Сигурна ли си, че запомни какво трябва да направиш довечера?

Розали кимна, но той й обясни подробно още веднъж.

— Как мислиш, ще ти кажат ли каквото искаш да научиш от тях? — попита го тя.

— Да — отвърна Майкъл с кисела усмивка. — Ще ги убедя по един или друг начин.

Вдигна телефонната слушалка и поръча вечеря за четирима в осем часа.

Братя Фрайзлинг дойдоха точно навреме — влязоха секунди след сервитьора с отрупаната количка. Майкъл отпрати сервитьора, за да обсъдят на спокойствие съмнителната сделка, докато се хранят. Накрая напълни четири чаши с ментов ликьор.

— О, любимото ми питие! — зарадва се Ханс.

Рогън се подсмихна. Помнеше миризмата на мента в стаята за разпити, помнеше и бутилките, които Ханс си носеше понякога.

Докато отпушваше бутилката, пусна в нея малки разтворими таблетки опиат. Направи го толкова сръчно и бързо, че братята не успяха да го забележат, макар да гледаха право в него. Но каквито си бяха недоверчиви, чакаха той да отпие пръв.

— Прозит! — кимна им Майкъл и вдигна чашата.

Едва не му се догади от гъстата сладост на ликьора.

Двамата изпразниха чашите си на един дъх и Ханс облиза жадно дебелите си устни. Рогън му подаде бутилката.

— Сипвайте си. Извинете ме за момент, ще отида да взема документацията.

Прекрачи към вратата на спалнята, а Ханс вече бе напълнил чашата си. Ерик обаче не посегна към бутилката.

Тогава Розали се наведе, за да протегне ръка към масата, и удобно откри гърдите си за шарещия му поглед. Тя му сипа ликьор и уж случайно опря за миг длан на коляното му. Ерик взе чашата и отпи, вторачен в бюста на момичето. Рогън спокойно затвори вратата на спалнята.

Отвори сака, извади пистолета „Валтер“ и завинти заглушителя на цевта. Без да чака повече, той се върна в дневната. Не понечи да скрие оръжието от братя Фрайзлинг.

Опиатът в ликьора действаше постепенно, без да поваля жертвата в несвяст. Това вещество беше предназначено да забави рефлексите до мудността на костенурка, както се случва понякога след тежко преливане. Поразеният от опиата обаче не подозираше в началото, че не владее тялото си. Ерик и Ханс нямаха представа какво се случва и щом видяха пистолета в ръката на Рогън, подскочиха от креслата, но движенията им бяха смешно бавни.

Майкъл ги бутна обратно в креслата и седна срещу тях. Извади от джоба на сакото си деформиран куршум, потъмнял с времето, и го подхвърли на масичката.

— Ти, Ерик… Ти изстреля този куршум в тила ми преди десет години. В Мюнхенската съдебна палата. Сега спомни ли си кой съм? Аз съм участникът по неволя в забавната ти игра — издебна ме ловко в гръб, докато се преобличах… а през това време братчето ти Ханс ме залъгваше как сте щели да ме освободите. Не съм същият, нали? Твоят куршум дори промени формата на главата ми. Нищо де, вгледай се по-старателно. Позна ли ме? — Майкъл изчака и добави навъсено: — Дойдох да си довършим играта…