Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

— Да, разбирам.

Всъщност ги разбираше по-добре, отколкото подозираха.

Те се бяха вмъкнали в апартамента, за да го претърсят. Искаха да се уверят, че не е американски агент. А може би се надяваха, че ще намерят документацията за компютрите, ще я откраднат и ще приберат в собствените си джобове парите от комунистическото разузнаване. Разбира се, не им провървя, затова се бе наложило да чакат. Документацията беше в джоба на Майкъл. Още по-важно беше, че нямаше как да намерят седемте плика, пистолета и заглушителя — още от първия си ден в хотела Майкъл плащаше за личен сейф, където ги прибра в малък сак.

И Ханс Фрайзлинг се усмихваше. За последен път Майкъл видя подобна усмивка на лицето му, когато неговият брат Ерик се прокрадваше отзад, за да изстреля куршум в тила му.

— Бихме искали да купим от вас данни за някои компютърни технологии. Естествено без никой друг да научи. Склонен ли сте да ни ги продадете?

Рогън също се засмя.

— Каня ви на вечеря тук утре. Разбирате, че трябва да подготвя… стоката. Не държа в апартамента всичко, което е необходимо, за да сключим сделката.

— Разбираме — кимна и Ерик Фрайзлинг с хитра гримаса.

Той искаше Рогън да знае, че са тършували в хотелския апартамент, за да си има едно наум и да не се опитва да ги измами.

Майкъл го изгледа невъзмутимо.

— Заповядайте утре вечер в осем — уточни той и ги изпрати до вратата.

През нощта не можа да отвърне на ласките на Розали и щом тя заспа, той запали цигара в очакване на познатия кошмар. Тъкмо угаси сънено третата и сънят го споходи.

Все едно някой дръпна мрачна завеса пред него и той пак се озова във високата стая на Съдебната палата. В безмерните сенки на спомените се очертаха отново лицата и фигурите на седмината мъже, запечатани там незаличимо. Само че сега петима от тях се размиха полека в смътни силуети, изпъкнаха последните двама, сякаш бяха осветени от лъчите на сценични прожектори — Ерик и Ханс Фрайзлинг.

Ерик си беше същият като в онзи съдбовен ден, с отпусната натежала уста, лукави, често мигащи черни очи, дебел нос и изражение на равнодушен главорез.

Ханс имаше подобно лице, но у него личеше повече коварството, а не жестокостта. Именно Ханс доближи пленника и го ободри с пресилената си благост. Ханс се взря в очите на обречения Рогън и го подкани:

— Хайде, облечи тези дрехи, съвсем приличен вид имат. Пускаме те на свобода. Американците ще победят в тази война и някой ден може да се нуждаем от помощта ти. Не забравяй, че те пощадихме. Преоблечи се веднага. Побързай!

Рогън доверчиво облече оставените на стола дрехи, дори се усмихваше с благодарност на седмината, които бяха убили неговата жена. Ханс Фрайзлинг му протегна ръка и Рогън посегна да я стисне. Едва тогава лицата на другите петима станаха отчетливи с техните лисичи усмивчици.

А той се сепна: „Къде е седмият?!“

В този миг новата шапка се нахлупи върху очите му и Рогън усети студа от опрялата в тила му цев. И за частица от секундата, преди куршумът да разпръсне парченца кост от черепа му, чу собствения си умоляващ вик. Последното нещо, което запомни преди тъмнината, беше самодоволно ухиленото лице на Ханс Фрайзлинг.

Сигурно беше изкрещял, защото Розали се събуди. Цялото му тяло се тресеше неудържимо на леглото.

Розали скочи и се върна тичешком с кърпа, която напои със силен алкохол. Разтри лицето му с кърпата, за да го охлади, след това плъзна кърпата по корема, ръцете и краката му. Накрая напълни ваната с гореща вода и го накара да седне вътре. Подпираше се на мраморния ръб и го чакаше да се успокои. Треперенето отслабваше постепенно, кръвта престана да блъска по сребърната плочка в главата му.

— Къде се научи да помагаш така при пристъп? — промърмори Майкъл, когато усети, че отново може да се владее.

Розали се засмя.

— През последните три години в лудницата ме използваха като санитарка. По това време почти се бях опомнила. Но цели три години събирах смелост да избягам…

Той взе цигарата от ръката й и напълни дробовете си с дим.

— Не можеха ли просто да те изпишат?

Усмивката й посърна.

— Знаеха, че няма при кого да отида. Сега нямам никого на този свят… — Тя мълча дълго, преди да промълви: — Освен тебе.

Следващият ден на Майкъл беше запълнен до последната минута. Даде на Розали петстотин долара, за да ги обмени в марки, и й заръча какво трябва да купи. После и той излезе да свърши работата, която не можеше да отлага повече.