Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

— Защото не знам кои са другите трима. Разчитам да изкопча сведенията от братя Фрайзлинг.

Бейли завъртя глава.

— Няма да се разприказват, ако не ги възнаградите щедро. Те са корави копелета. Оставете това на нас.

— Не — отказа Рогън. — Знам начин да ги направя по-словоохотливи. Ще ги накарам да говорят. После ще ви ги оставя.

— Не ме лъжете, господин Рогън. Знам в какво състояние ще ми ги оставите. — Той протегна ръка. — Изпълних си служебните задължения, но след като си припомних какво сте преживял, мога само да ви пожелая успех. И внимавайте с Фрайзлинг, те са лукави гадинки.

Когато вратата се затвори зад Бейли и неговия колега, мълчал през цялото време, Рогън се обърна към Розали.

— Бейли истината ли каза за тебе?

Тя седна по-изправено, долепила длани в скута си.

— Да.

Тази вечер не отидоха никъде. Майкъл поръча да им донесат храна и шампанско в апартамента и веднага след вечерята си легнаха. Розали опря златистата си глава на рамото му, понякога вземаше цигарата от ръката му и всмукваше дълбоко дима.

— Да ти разкажа ли? — попита по някое време тя.

— Ако искаш. Честно казано, няма никакво значение, че страдаш от… тази болест.

— Сега съм добре — увери го тя.

Майкъл я целуна лекичко.

— Знам.

— Искам да ти разкажа — реши Розали. — Макар че може би ще ме разлюбиш.

— Казах ти, че няма значение — настоя Майкъл. — Наистина.

Тя се пресегна и изключи нощната лампа на шкафчето. В мрака й беше по-лесно да говори.

Още си спомняше как плака в онзи ужасен пролетен ден на 1945 година. Светът се сгромоляса за нея, а още беше замечтана четиринадесетгодишна девойка. Огромният дракон на войната се спусна и я отнесе в ноктите си.

Тя излезе от дома си рано сутринта, за да поработи в градината, която семейството й наемаше недалеч от градчето Бублингсхаузен в Хесе. Прекопаваше лехите, когато обширна петниста сянка покри градината. Момичето отметна глава — неизброим рояк от самолети закриваха слънцето, скоро чу и тътена на бомбите, пуснати върху завода за оптика във Вецлар. Но вълната от бомби се изплиска като вода от катурната чаша и върху нейното безобидно градче, сякаш пренесено от средновековието. Вцепенената от страх Розали притискаше лице в пълната с червеи пръст, всичко подскачаше като при земетресение.

Когато небето спря да бълва огън и гръм, а сянката се махна, тя се помъкна обратно към центъра на Бублингхаузен. Градът гореше. Къщите като картинки чезнеха в пламъците, все едно злонравно хлапе ги бе подпалило с кибритена клечка. Розали тичаше по улиците, доскоро изпъстрени от цветни лехи, но сега трябваше да криволичи между димящи развалини. Повтаряше си, че е сън — нима беше възможно всички къщи, които познаваше през целия си живот, да изчезнат изведнъж?

Най-сетне зави по улицата, която водеше към нейната къща — „Хинтергасе“, и видя само струпани една върху друга оголени стаи. Сякаш някаква зла магия откриваше пред очите й домовете на съседи и приятели, без да ги защитават външни стени — спалните, трапезариите, кухните като декори, поставени на сцена. Така зееха и спалнята на нейната майка, и кухнята, с които бе свикнала през всичките четиринадесет години от своя живот.

Розали се повлече към входа, но там се бе свлякла голяма купчина отломки. От безредно нападалите разтрошени тухли стърчаха крака в карирани крачоли и кафяви обувки. Краката на нейния баща.

Виждаше наоколо и други тела с полепнал по тях червен и бял прахоляк. След миг зърна и ръка, сочеща мъртвешки към небето. На единия от посивелите пръсти лъщеше златна ивичка — брачната халка на майка й.

Розали се свлече върху земята. Нямаше болка, нямаше мъка — само чудато вцепенение. Изнизаха се часове. Вече се здрачаваше, когато чу тежко, боботещо чегъртане на стомана по раздробен камък. Вдигна глава и видя колона от американски танкове, които се провираха през останките от Бублингсхаузен. Минаха през градчето и пак се възцари тишината.

По някое време малък армейски камион с брезентово покривало спря наблизо и млад войник скочи пъргаво от кабината. Той беше рус и с розови бузи. Спря пред нея, загледа се и попита на развален немски:

— Ей, сладурче, искаш дойде с нас?

Нямаше какво друго да прави. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Градината, където се бе трудила в този ден, нямаше да роди нищо още много месеци. Розали се качи в камиона при войника.

Той караше неспирно, докато не притъмня напълно. Тогава я заведе отзад в камиона и я накара да легне на купчина войнишки одеяла. Седна до нея, отвори някаква зелена кутия и извади малка пита твърд кашкавал, която й даде заедно с парче шоколад. Накрая се изтегна до нея.