Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Със сведенията от детективската агенция намери много лесно Карл Пфан — онзи от мъчителите, който се държеше с грубостта на звяр. Толкова приличаше на озлобено животно, че Майкъл дори го презираше най-малко от всички тях. Пфан просто си беше такъв по нрав — тъп, жесток простак. Когато го уби, приливът на омраза беше далеч по-слаб от миговете, когато се разправи с Молтке.

Всичко се случи точно според предварителния замисъл.

Само едно не бе предвидил — че ще срещне немското момиче Розали с нейното ухание на цвете и тази озадачаваща безчувственост, която я правеше толкова чужда на доброто и злото.

Майкъл лежеше в хотелската си стая и леко плъзгаше пръсти по тялото на Розали. Разказа й всичко с непоклатимата увереност, че тя няма да го предаде… или може би с надеждата, че тя ще отиде в полицията и ще сложи край на неговия кървав стремеж към възмездие.

— Още ли ме харесваш? — подхвърли той.

Розали кимна и притисна дланта му към гърдите си.

— Позволи ми да ти помогна — каза тя накрая. — За никого не ме е грижа. Не ме интересува дали тези хора ще умрат. Но към тебе се привързах… мъничко. Заведи ме в Берлин и ще направя каквото поискаш от мен.

Рогън знаеше, че тя изрича съвсем искрено всяка дума. Взря се в очите й и отново се смути от тази детинска невинност, от пълната й безметежност, сякаш за нея убийствата и сексът бяха еднакво допустими и приемливи.

Реши да не я оставя в Хамбург. Приятно му беше да е до него, а и наистина можеше да му бъде полезна. Вярваше й, че никой и нищо друго не я интересува. А той нямаше намерение да я забърква в самите убийства.

На другия ден я поведе из скъпите магазини в центъра на града. Купи й два нови тоалета, които чудесно открояваха бледорозовия оттенък на кожата й и ярката синева на очите й. Върнаха се в хотела, събраха си багажа, вечеряха с удоволствие и тръгнаха към летището за нощния полет до Берлин.

Няколко месеца след края на войната Рогън още беше в болницата, но от армейското разузнаване го докараха със самолет в берлинския си щаб. Поискаха от него да прегледа стотици досиета на хора, заподозрени в извършването на военни престъпления, и да посочи онези, които са го изтезавали в Мюнхен… ако познае някого от тях. И за неговия случай бе заведено досие под номер А23486 в архива на съюзническата комисия по разследването на военни престъпления.

Но той не откри нито един от мъчителите си сред заподозрените, макар да помнеше отчетливо всяка подробност от външността им. Разочарованите му бивши началници го върнаха пак със самолет, за да довърши лечението си. Оказа се обаче, че неговият полет е чак след два дни — време, през което той неспирно се разхождаше из града. При вида на осеяните с развалини улици сърцето му се изпълваше с безпощадно задоволство.

Сега огромният град коренно се бе променил.

Градската управа на Западен Берлин се бе отказала от безплодните усилия да разчисти седемдесетте милиона тона отломки, останали след набезите на съюзническите бомбардировачи през войната. Кранове и булдозери бяха събрали и избутали останките от сгради в малки изкуствени хълмове, после градинари ги покриха с пръст и засадиха цветя и храсти. Друга част от отпадъците бе заровена под основите на новите жилищни сгради — те се извисяваха нагоре, въплътили съвременния стремеж за максимално използване на всеки квадратен метър в града. Берлин вече представляваше грамаден лабиринт от камък, бетон и стомана, в който нощем избуяваха най-необузданите пороци, каквито можеха да се пръкнат в опустошената от войната Европа.

Рогън се настани заедно с Розали в хотел „Кемпински“ на ъгъла на „Курфюрстендам“ и „Фазененщрасе“ — може би най-изискания не само в Берлин, но и в цяла Западна Германия. После се обади по телефона в няколко от фирмите, с които работеше отдавна, и си уговори среща в детективската агенция, на която плащаше от пет години.

В първия ден Майкъл и Розали отидоха да обядват в ресторант „Риц“, където готвеха майстори на източната кухня. Той гледаше развеселен как момичето поглъща огромни количества храна с неприкрито удоволствие. Поръчаха супа „птиче гнездо“, която приличаше на оплетени мозъци от ивици растения, изцапани с черна кръв. Тя обаче се зарадва най-много на блюдо, което съчетаваше червени късчета от раци, бели мръвки свинско и кафяви бучки телешко, но изобщо не пренебрегна ребърцата на скара, а за пилешкото със задушен бял грах призна, че нищо по-вкусно не е яла през живота си.