Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Марковите дрешки… — започнах, но Кейт бързо ме прекъсна.

— Падах си страхотно по енергията ти. По амбицията ти, по ентусиазма ти. Но постепенно ти започна да ги губиш.

Кимнах.

— Сега виждаш, че си се променил, нали? По-уверен си. Не се задоволяваш със съвсем малко. И се възхищавам на това.

По бузите й потекоха сълзи. Почувствах се като пълен идиот.

— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Когато се родих, ми подадоха ключовете към добрия живот. А ти трябваше да ги спечелиш.

— А?

— Получих всичко наготово. Предимствата, връзките. И какво направих с тях? Абсолютно нищо.

— Виж какво правиш за жената с юрганите — усмихнах се.

— Да — тъжно кимна Кейт. — От време на време помагам на някой беден художник. Вярно е. Но ти… виж откъде си тръгнал и какво си постигнал съвсем сам.

— С помощта на…

— Не — яростно възрази тя. — Без Кърт. И това е, което ме прави щастлива. Не играчките, които можем да си позволим сега. Като онази абсурдна морска звезда.

— Брошката от „Тифани“ ли?

— Мразя я. Съжалявам, но е така.

Изстенах.

— Нищо чудно, че никога не я носиш. Имаш ли представа колко… — замълчах бързо. — Благодаря, че ми каза. Вече е прекалено късно да я върна.

— Джейсън, брошката не е подходяща за мен — нежно каза Кейт. — Прекалено е лъскава и крещяща. Ужасна е. Става за Сузи, но не и за мен.

— Страхотно се въодушеви, когато я видя на Сузи.

— Просто се опитвах да й доставя удоволствие. Да не смяташ, че искам да се конкурирам със Сузи във всичко? Не искам нейния съпруг, нито детето й, да не говорим пък за тъпия й фалшив живот във висшето общество. Мислиш ли, че приличам на сестра си? Някога забелязвал ли си, че тя има козметика за хиляди долари в несесера си? Аз пък си купувам козметика от аптеката. Сузи и аз сме абсолютно различни. Винаги сме били.

Май бях подценил Кейт повече, отколкото тя мен.

— Съжалявам — каза тя. — Нараних чувствата ти.

— Заради брошката ли? Не, няма проблем. Всъщност се радвам, че не ми се налага да я гледам.

Кейт се засмя облекчено.

— Наистина ли мислиш, че е прекалено късно да я върнеш?

— Няма да ми се зарадват, но пък и аз съм продавач. Сигурен съм, че мога да ги убедя да си я вземат обратно.

— Какво да правя утре? — попита Кейт. — Не мога да се обадя на Кърт и да му кажа, че отменям поканата.

Поклатих глава.

— По-добре не го прави.

— Мисля, че е по-разумно да го накараме да си мисли, че всичко си е постарому и съвсем нормално.

— Да, каквото и да е нормално за него.

— Е, докато решиш какво да направиш по въпроса, май ще е по-добре да е благосклонно настроен към нас — реши Кейт.

В четвъртък следобед Кейт ми звънна и ми заръча да купя тайландска храна за вечеря.

— Сузи си пада страхотно по тайландската храна — каза тя.

— Защо не помолиш Сузи да отиде до ресторанта? — попитах.

— Знаеш, че тя няма кола.

— А, да. Кърт при теб ли е?

— Тъкмо си тръгна. Поправи кабелната кутия и ще се върне към седем.

— Ще се прибера в седем без петнайсет — обещах.

На път за вкъщи купих една книга за средновековните мъчения. Бях почти сигурен, че Итън все още не я притежава. Отдавна бях престанал да се чувствам виновен, задето го насърчавах в извратените му удоволствия. Отбих се и в магазин за мобилни телефони и си купих нов, като запазих стария си номер. Не знаех дали е възможно да сложиш подслушвател на клетъчен телефон, но се страхувах, че Кърт подслушва моя.

Прегърнах и целунах Сузи, която правеше чай за Кейт в кухнята. Беше толкова почерняла, че изглеждаше намазана с лак за мебели.

— Хареса ли ти Нантъкет? — попитах. — Явно доста си се попекла.

— Аз ли? Това е бронзиращ крем. Мразя слънцето.

— Къде е Итън?

— Чете горе — отвърна тя и бързо забеляза опакованата книга. — За него ли е?

— Последното издание за средновековните мъчения.

— А. Хм, той вече не си пада по мъченията.

— Хей, това е чудесна новина.

— Всъщност не е — започна тя, но Итън влезе в кухнята.

Приближих се до него и го прегърнах.

— Купих ти книга, но май съм поизостанал. Чух, че вече не се интересуваш от средновековните мъчения.

— Започнах да се интересувам от канибализъм — обясни ми той.

— Аха — кимнах. — Е, това със сигурност е адски забавна тема на вечеря.

— Посъветвах го да се запали по вампирите — леко истерично каза Сузи. — За вампирите са издадени адски много книги. Чудесни романи.

— Вампирите са за тийнейджърките — презрително възрази Итън. — Знаеш ли, че в племето фор в Папуа, Нова Гвинея, ядат мозъците на починалите си роднини и затова страдат от смъртоносно заболяване, наречено куру?