Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Само вода, благодаря — бързо отговори той.

Тръгнах по коридора към кухнята и телефонът на стената звънна.

— Джейсън? Джим Летаски е — извика Летаски.

Говореше задъхано и стреснато.

— Здрасти, Джим — отвърнах, изненадан, че ми звънеше у дома. — Ти ли звъня на мобифона ми преди малко?

— Джейсън, мили Боже! О, Господи!

— Какво има?

— О, Господи! О, Господи! — продължи да повтаря той.

— Какво става, Джим? Добре ли си?

— Бях в онази баскетболна зала в Уолтам. Там, където Тревър и Брет играят баскетбол. И… и…

— И какво? Случи ли се нещо? Наред ли е всичко?

— О, Господи, Джейсън! Стана катастрофа — разплака се той. — И са мъртви.

— Мъртви? Кой е мъртъв?

— Тревър и Брет. Тревър шофирал поршето си адски бързо и май е загубил контрол над колата. Един тип видял катастрофата. Поршето излетяло от пътя, забило се в парапета и се преобърнало. Ченгетата дойдоха и…

Зави ми се свят и коленете ми омекнаха. Отпуснах се на пода в кухнята, а слушалката се изплъзна от ръката ми и се залюля.

След около минута се надигнах и закачих слушалката на мястото й. Седнах на един от кухненските столове и се вторачих в стената. Мислите ми препускаха лудо. Останах там около петдесет минути.

Подскочих, когато чух гласа на Кърт, който бе застанал на прага.

— Ей, човече — повика ме той. — Добре ли си?

Вдигнах очи към него.

— Тревър и Глийсън катастрофирали — съобщих му. — Колата на Тревър излетяла от пътя — замълчах за момент. — И двамата са загинали.

Кърт застина, после ококори очи.

— Шегуваш ли се? Кога е станало?

— Отивали са на баскетболния си мач. Тревър шофирал поршето си. Ударил се в парапета и колата се преобърнала.

— Мамка му! Невероятно! — извика той и прикова очи в мен.

Струваше ми се, че в стомаха ми има буца лед. Потреперих.

Дискът, който Кърт ми бе подарил, бе посветен на езика на тялото. Обясняваше ти как да разчиташ израженията на хората, да търсиш почти незабележими промени в лицевите мускули, както и несъзнателните жестове, които всички правим.

Дори опитните лъжци.

Сега забелязах закъснението в реакцията на Кърт, лекото стягане на мускулите около очите му. Начинът, по който наклони глава, бързото му примигване.

Вече знаеше.

— Аха — изсумтях.

Кърт скръсти ръце.

— Какво?

Усмихнах се. Принудено, но все пак се усмихнах.

— Не можеше да се случи на по-готини типове.

Кърт наблюдаваше лицето ми, без да реагира.

Поех си дъх и се опитах да задържа усмивката си.

— Понякога съдбата просто ти помага — казах. — Намесва се, когато имаш нужда от помощ.

Кърт отново не реагира.

— Дори не можех да мечтая за по-удобна катастрофа.

Забелязах, че ме гледаше изпитателно с леко присвити очи.

Преценяваше ме. Опитваше се да реши дали говоря искрено. Дали наистина съм толкова студенокръвен.

Дали се опитвам да го манипулирам.

Отпуснах лицевите си мускули. Не исках да му покажа, че и аз се опитвам да проникна в ума му. Сведох очи, прокарах ръка по челото си, сякаш бях потънал в мисли.

— Е, да не отричаме истината — казах. — Този тип беше гадна хлебарка. И двамата бяха такива.

Кърт изсумтя.

— Можеха да ми създадат сериозни проблеми — продължих.

След кратка пауза Кърт кимна.

— Да, можеха — потвърди.

— Грижиш се за мен — благодарих му. — Оценявам това.

— Не схващам какво искаш да кажеш — отвърна той с непроницаемо лице.

— Абсолютно сигурен ли си, че никой никога няма да разбере? — попитах тихо.

Дори не го погледнах. Останах си вторачен в плочките на пода.

Зачаках.

— Какво да разбере? — попита той.

Огледах се наоколо, сякаш да проверя дали някой може да ни чуе. Вдигнах очи и забелязах блясъка в неговите. Не се усмихваше, но долових задоволството му.

— Как го направи? — попитах още по-тихо.

Пет, десет секунди.

— Направи нещо на колата му, нали? — попитах.

Вкусът в устата ми бе адски горчив и противен.

— Не знам за какво говориш — отвърна Кърт.

Втурнах се към мивката и повърнах. В стомаха ми не остана нищо, но продължавах да се напъвам. Усещах вкус на киселина и мед. Пред очите ми заиграха ярки петна. Стори ми се, че ще припадна.

Забелязах, че Кърт бе застанал до мен.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

Стиснах плота с побелели ръце. Завъртях се бавно, за да го погледна. Вонята на повърнато ме зашемети.

— Ти си ги убил — казах. — Убил си ги, по дяволите!

Лицето на Кърт се вкамени.

— Разстроен си — каза той. — Очевидно си под стрес, а сега и тази злополука.