Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Това ще ти е за урок да не ядеш мозъците на роднините си — размахах строго пръст.

— Кой е този приятел, който ще идва на вечеря? — попита Сузи.

— Той… интересен тип е — отвърнах и си погледнах часовника. — Закъснява.

— Това ли е вечерята? — попита Итън, като посочи мазните пликове, които тъкмо бях донесъл.

— Да — отговорих. — Тайландска храна.

— Мразя тайландска храна. Няма ли суши?

— Няма суши. Съжалявам.

— Мамо, мога ли да ям попара за вечеря?

— Кърт закъснява — казах на Кейт. — Дали да не сядаме да вечеряме?

— Да почакаме още малко.

Бях подредил тайландската храна на импровизираната шведска маса в трапезарията. Кейт лежеше на канапето на баба Спенсър. Вече й позволяваха да посяда, дори да става от леглото, стига да лежи колкото се може повече. Тракаше по клавишите на лаптопа.

— Хей, няма да повярваш. Току-що получих имейл от директорката на галерия „Кьорнер“ в Ню Йорк. Страшно харесала творбите на Мари. Сравнява я с Фейт Ринголд! Точно както ти казах. Мисли, че Мари ще стане известна като Ромар Биърдън и Джейкъб Лорънс.

— Това е чудесно.

В осем без петнайсет звъннах на мобифона на Кърт, но не получих отговор. Извадих визитната му картичка от портфейла си и набрах номера в офиса му, но и там не се получи нищо. Никога не му бях звънял у дома, но сега се зарових в телефонния указател. Кърт Семко не беше регистриран.

В осем Сузи, Кейт и аз нападнахме пилешките шишчета. В осем и половина на вратата се позвъни.

Косата на Кърт беше мокра. Миришеше на сапун и имаше вид на човек току-що изскочил изпод душа.

— Съжалявам, човече — извини се той. — Заспах.

— И си изключи мобилния? След като ми се накара, че правя същото?

— Телефонът не беше у мен. Съжалявам.

— Надявам се, ще ни извиниш, но започнахме да вечеряме.

— Няма проблеми. Мога ли да се присъединя към вас?

— Разбира се.

Итън слезе, за да поздрави госта.

— Войник ли си? — попита той.

— Бях — отговори Кърт.

— Знаеш ли, че когато войниците на Наполеон се оттегляли от Русия, били толкова гладни, че изяли конете си? А после се отдали на канибализъм?

Кърт ме погледна бързо, после каза:

— Разбира се. Подобно нещо се случило и с немските войници по време на Втората световна война. Битката за Сталинград. Свършили храната си и започнали да ядат приятелите си. Мъртвите, разбира се.

— Това го нямаше в книгата ми — отбеляза Итън. — Ще трябва да проуча този въпрос. Войниците и канибализма.

Момчето ме последва във всекидневната, където Кърт целуна Кейт по бузата. Не знаех, че вече са толкова близки, но не казах и дума. После гостът ни се здрависа със Сузи.

— Как е кабелната телевизия? — попита той.

— Чудесно — отговори Кейт. — Забелязах, че сигналът е дори по-добър отпреди. Дигиталният кабел по принцип си е идеален, но аналоговите канали винаги бяха леко замъглени. А сега са добри като дигиталните. Съжалявам, Кърт, остана само едно шишче, но има достатъчно патай.

Чух, че мобифонът ми звъни горе, но реших да не му обръщам внимание.

Кърт си взе чиния и си сипа патай, зеленчуци в чеснов сос, пържен ориз и салата с телешко.

— Не знам кой ви е свързал кабела, но смених връзката и сега трябва да е по-добра. Сега вече можете да се възползвате от предимствата на плазмения телевизор.

— Благодаря ти — каза Кейт.

— Смених и стария разклонител с устройство за засилване на сигнала, а то върши чудесна работа. Отидох до кабелната компания и смених старата ви кутия. Те никога не съобщават добрите новини на клиентите си, но вече разполагат с много по-добри кутии.

— Започваш да говориш като Фил Рифкин, бог да го прости — намесих се.

— Откъде знаеш всички тези неща? — възхитено попита Сузи.

— Занимавах се с електроника, докато бях в специалните части.

— Наясно ли си с контактите? — попитах заядливо.

— Бил си в специалните части? — извика Сузи изненадано. — В зелените барети?

— Никой вече не ги нарича зелени барети — обясни Кърт.

— Момчетата, които търсиха Осама Бин Ладен в Афганистан?

— Аз лично не участвах в тази мисия, но доста от нашите бяха там.

— Вярно ли е, че сте го били обкръжили в Тора Бора, но не сте получили заповед да го заловите, затова просто сте стояли и сте гледали как руските хеликоптери кацат и го отвеждат в Пакистан?

— Доколкото знам, нищо такова не е ставало — отвърна Кърт.

Мобифонът ми зазвъня отново.

— Кърт си няма питие — отбеляза Кейт. — Джейсън, би ли отишъл до кухнята да донесеш една бира? Имаме „Самюъл Адамс“. Харесваш ли я? — обърна се тя към Кърт.