Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Полицаите не използваха радиостанциите си в случай, че той хваща тяхната честота. В предната кола при Позитано зазвъня телефонът.

Беше Франк.

— Хей, Майк. Влизаш ли вече в разчетното време за пристигане?

— В промеждутък от двадесет минути. Бързаме колкото можем.

— Окей. Аз съм след вас. Слушай, Роб нищо не можа да направи, за да извади от мрежата този уебсайт, но той смята, че има възможност да го „клъцне“.

— Какво значи да го „клъцне“?

— Ако огромно число хора в едно и също време влязат в сайта, това ще разруши софтуера.

— Мисля, че за да задейства този план, ще му трябват хора, които ползват този сайт, нали така?

— Да, но ще бъде невъзможно да се справи с повече от няколко десетки за това време. Роб мисли, че ако може да получи до две хиляди, то сайтът буквално ще замръзне.

Позитано мислеше.

— Може ли той все пак да я убие?

— Възможно е. Дай за малко да говоря с д-р Литмън.

Позитано й протегна телефона. След като го изслуша, Кони каза:

— Възможно е, но той ще изгуби доста време, за да открие къде е проблемът. Направи го, Франк. Това е най-подходящото нещо, което имаме.

— Седемстотин и деветдесет — каза Глен. Той дишаше дълбоко. Неговата нервна, внезапна енергия беше изместена от целенасочено спокойствие.

Клер познаваше този начин на фокусиране на енергията отпреди, така ставаше и при актьорите, когато сценичната треска преди спектакъла постепенно се изместваше от чувството за неизбежното приближаване на момента, когато завесата се вдига.

— Окей, Роб. Хайде напред и опитай това — повтори Франк в слушалката си.

— Точно така. Възнамерявам да поместя неговата публикация и имейла едновременно. Ще попитаме всеки, който иска да помогне, първо да изпрати имейл на още пет човека и второ, да влезе в сайта точно в шест часа следобед източно време.

Франк погледна часовника си.

— Вече минаха четиридесет минути.

— Ще стане точно в шест часа, Франк. В такъв случай ще се получи застъпване между западното крайбрежие и Европа.

— Окей. Направи го. Само се надявам да си прав.

На четвърт миля преди да наближат изоставеното погребално бюро, полицейските коли изключиха сирените си.

Когато пушките и бронежилетките бяха готови, Кони поднови връзката. След като я видя, Позитано приближи до тях.

— Ти ще останеш при радиостанцията — спокойно каза той. — Заповедите са на Франк.

— Защо? Можех да…

— При положение, че може да се стреля, ти трябва да останеш тук. Съжалявам, но трябва да бъде така.

— Занимавал ли си се преди с отвличане и с преговори, Майк?

Детективът отрицателно поклати глава.

— А какво ще правят другите момчета?

— Те, нищо.

— Тогава аз мога да ти потрябвам.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ако започнат някакви преговори, тогава ще те повикаме. Но точно сега по план не се предвиждат никакви разговори.

Катафалката стоеше от задната страна на сградата. Позитано пипна капака.

— Още е топъл — каза той спокойно. — Всичко е наред, тука е.

В пълно мълчание полицаите започнаха да пълзят към позициите си.

Глен погледна към екрана.

— Деветстотин и петнадесет участници — злорадо каза той. — Вече остава малко, Клер. Съвсем малко, Клер. Деветстотин и шестнадесет. Деветстотин и двадесет. — Той затвори очи. — Чувствам това приближаване. То е като вълна. Бъди готова.

Шест без двайсет.

Когато имейлът на Флеминг пропълзя от компютър към компютър, той започна да се дроби и да се дроби като клетка в момента на зачатие, деление след деление в своя самопроизволен процес. Неговите частици протичаха от компютър в компютър, кръстосвайки Атлантика като микроскопични пулсации от светлина, отскачайки от сателит към сателит под формата на радиовълни, в потоци от ефирни точки и тирета, които, веднъж събрани заедно, се превръщаха в думи, в мисли и идеи — в зов за помощ.

Вътре в предоперационната стая Глен протегна ръка и включи помпата. Когато тя запухтя, заработвайки отново, Клер не можа да се сдържи и завика.

— Не се притеснявай — каза той. — Просто проверявам всичко ли е заредено и готово — пръстите му се опитаха да я успокоят. — А сега аз ще си взема сбогом. Тази картина не изисква присъствието ми, затова ви оставям. — Очите му, чисти и невинни като на дете, я погледнаха. Той обърна лаптопа към нея, така, че тя да можеше да вижда собственото си лице на екрана. — Аз ще наблюдавам.

И той напусна стаята.

Тя не смяташе, че той ще я остави да умре без него.