Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Агентът неубедително се разсмя. Мъжът свали колана от банската си хавлия и се заразхожда из стаята, като го олюляваше след себе си като танцьор с кожа от боа. Изведнъж той се обърна и спря, като се вгледа в мисис Лонкрейн. — Скъпа — обърна се той към нея, — имаш такъв прекрасен тен. Естествен ли е?

По радиото се чу контролното обаждане от града.

— Всичко наред ли е, момчета?

Уийкс свали микрофона.

— Преди малко идваха двама откачалници от охранителната гвардия. При вас има ли нещо?

— Доста. Намериха тялото на Хенри Малори, следователя, с когото работеше Клер. Не знаем дали има някаква връзка, но бъдете внимателни.

— Добре — съгласи се Уийкс и закачи микрофона на мястото му.

— Какво искаше да каже онзи с това „един час допълнително“? — попита Позитано.

— Кой?

— Онзи смешник от охранителната. Той каза, че това е само един час допълнително.

— Мисля, че толкова време му отнема да се върне до офиса му или където и да е.

— Хей, това е, което ме учудва.

— Защо?

— Добре, ако той трябваше да пътува дотук половин час, то тогава ние не сме тази кола, за която са го извикали, нали така? Ние сме тук отскоро.

Уийкс бавно кимна.

Позитано излезе от колата и хвърли якето си на задната седалка. — Отивам да видя. Ще дойдеш ли?

Уийкс пак взе „Плейбой“.

— Не.

Тялото на агента се завъртя във въздуха от удара с крак в гърба, който й нанесе Глен Фърниш. Тя прелетя три етажа, преди да падне във вестибюла.

— Добре — каза Глен, — помисли за това като за роля.

Клер стоеше до него и пищеше. Пищеше обмислено и внимателно. Множество мисли минаха през писъка на Клер, това бяха годините на репетиции за прожекции, занятията по контрол над дишането и използването на диафрагмата и гласа.

Глен спокойно извади от джоба си превръзка и отмери лента, дълга колкото ръката му.

След като не можа да отвори заключената врата, Позитано се промъкна вътре през прозореца. Това, което той видя на пода във вестибюла, го накара да побегне с проклятия обратно към колата.

Глен паркира колата от задната страна на къщата и внимателно сложи Клер в багажника. Миришеше странно на нещо непознато и кисело. Тя лежеше на тъмно и чувстваше как колата се движи по неравна пръст. След време почувства, че пътят бе станал твърд и каменист: не беше шосе, а нещо като селски път. Тя предположи, че той я караше през гората в посока, противоположна на полицейската кола, която бе останала пред къщата.

Някъде след десет минути колата спря и багажникът се отвори. Отгоре я гледаше Глен. В ръце той държеше превръзка.

— Искам да ти завържа очите — каза той спокойно. — Моля те, не се съпротивлявай.

След като й завърза очите, той я премести в друга кола. Този път багажникът, в който тя лежеше беше малък като на спортните коли. Само че миришеше на свежа дървесина и на лак, като сандък, и звукът от двигателя повече приличаше на трактор или на фургон, отколкото на кола.

Те се събраха в стаята за екстрени случаи в нюйоркското полицейско управление. Франк бе спокоен и съсредоточен, неговото тъмно лице не издаваше нищо. Зелените очи на Кристиан бяха изпълнени със злоба, лицето му бе бледо от притеснението, и той на глас се възмущаваше от униформените за това, че не са изпратили всичките полицаи да търсят Клер, за това, че не са мобилизирани хеликоптери и кучето-търсач в района на Рокис. Кони беше видимо спокойна, пръстите й въртяха забранената незапалена цигара. Тя не казваше нищо, но напрегнато мислеше.

Задръстването беше причина за дългата опашка на еднопосочното платно за Труей. Глен чакаше спокойно, двигателят беше спрян, опашката от коли едва пълзеше напред. Имаше само един полицай, моторът му стоеше зад него. Той внимателно оглеждаше всеки шофьор, като му искаше документите, гледаше под седалките и проверяваше багажниците.

Когато накрая дойде редът на Глен, той спусна надолу прозореца. Полицаят се извини за задържането.

— Всичко е наред, офицер — вежливо отговори Глен. Той кимна с глава назад, отбелязвайки, какво има зад него. — Този джентълмен вече не бърза, затова и аз не бързам.

Полицаят погледна към ковчега в задната част на катафалката.

— Със сигурност е така — каза той. После провери документите, които изглежда бяха наред и кимна на Глен. — Пожелавам ви приятен ден, мистър Самуелс.

Катафалката бавно потегли по пътя си.

След около час пътуване тя почувства, че колата намали скорост. Тя спря, после даде на заден ход. Глен излезе. Тя дочу скърцането на отварящи се врати. Той се върна и те се затвориха след тях.