Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Хенри сподавено се засмя.

— Тук не тече никаква вода. Не съм се обаждал на никого.

— Няма значение, мистър Малори. Мога ли просто да проверя?

— Добре, добре. — Той отвори вратата.

Портиерът беше млад човек. Той прецени слабото телосложение на Хенри и каза: „Момче, радвам се, че не си дебел.“

— Какво каза, хлапе?

Това бяха последните думи, които Хенри Малори някога произнесе. Освен няколкото кратки изречения по-късно, които Глен му позволи да каже, след като му извади тапата от устата.

Агентът по продажбата на имоти закъсняваше и Клер нервно поглеждаше часовника си, очаквайки го пред къщата. Малко по-надолу на пътя, Позитано и Уийкс обнадеждаващо чакаха в „Линкълн“-а. Тя хвърли поглед към тях. Уийкс се бе отплеснал по страниците на „Плейбой“. Позитано тъпо се бе втренчил в нея, а устните му мърдаха. Уийкс кимаше със съгласие, без да откъсва поглед от списанието си.

Тя пак огледа мястото пред къщата. Беше точно такава, каквато й обеща Кристиан: просторна, боядисана в бяло и покрита с ламперия постройка; просторна — това донякъде компенсираше онова, което тя имаше в града. Тук в Уестчестър, отдалечен на петдесет мили, изглеждаше доста уютно в сравнение с някои по-големи съседи. Тя забеляза, че някои от къщите по пътя за тук, имаха плакати, сложени на полянките пред тях. На всеки плакат беше написано „Въоръжена охрана“.

Зад завоя на пътя се показа кола. Тя мина покрай нея и на прозореца се показа женско лице.

— Мис Роденбург?

— Да. Мисис Лонкрейн?

— Извинявам се, попаднах в задръстване.

Клер видя как Позитано се наведе, гледайки как агентът излезе от колата, но после пак се отпусна, като видя, че всичко е наред.

— Няма никакъв проблем. Гледката между другото ми харесва.

— Почакайте, докато я видите отвътре. Това е прекрасно. — Тя отвори вратата и я задържа отворена, за да мине Клер. Холът беше голям, колкото целият апартамент на Кристиан, със стълбище от двете страни, което се издигаше нагоре през трите етажа от задната страна на хола.

— Годеникът ви не е ли дошъл? — попита агентът Клер, която се оглеждаше наоколо.

„Тя да не мисли, че аз само си убивам времето?“ — каза си Клер.

— Не, наложи се да остане в града. Но той видя снимките от вашата уебстраница. И ако аз харесам къщата, той ще дойде да я огледа на обяд.

— Имоти като този рядко се срещат — самоуверено отбеляза агентът. — Наистина много рядко. Този съвсем скоро се появи на пазара и аз ви обещавам, че ще бъде продаден още тази седмица.

Те тръгнаха да разгледат кухнята, която имаше размери на баскетболно игрище. Само хладилникът беше по-голям от всичките кухни, които някога бе имала Клер.

— Много хубаво — каза тя.

— Почакайте, ще разгледаме и горе.

Тя послушно тръгна нагоре след мисис Лонкрейн. Изведнъж жената спря.

— Оу! — учудено каза тя.

— Какво има?

— Къщата трябваше да бъде свободна — каза тя. — Но мисля, че тук има някой. Ало? Ало?

— Здрасти — отговори мъжки глас. Клер дочу шум от спирането на душа. — Не ми обръщайте внимание — продължи гласът, — аз съм порядъчен човек.

Още една кола зави в обсадената с дървета улица. Позитано я забеляза в страничното огледало на „Линкълна“ и смушка партньора си с лакът.

— Имаме компания.

Те заедно наблюдаваха, как колата обиколи улицата и спря зад тях. От нея излязоха двама мъже. И двамата бяха с униформи. Те важно наближаваха „Линкълна“ от всяка страна по един, като откопчаваха кобурите на пистолетите си. Онзи от страната на Позитано почука по прозореца.

— Да? — отговори той, като натисна копчето.

— Можете ли да ми кажете какво правите тук, сър?

— Не мога — отговори Позитано и извади значката си. — Предполагам вие ще ми кажете какво правите тук.

— Уилям Респонс. Ние, хм, получихме съобщение за подозрителна кола. Затова решихме, че е по-добре да проверим.

— Окей, проверихте я. А сега обратно.

— Няма проблем, офицере — каза този от охранителната гвардия, като иронично отдаде чест. — Един час допълнително време за мен, нали разбирате за какво става дума? — Двамата от гвардията се качиха в колата и отпрашиха.

— Това е спалнята на стопанина — каза мъжът. — Както сами виждате, има прекрасен изглед към горичките. О, и към горската къщичка. Жена ми я построи.

— Жена ви сама ли я построи? — мисис Лонкрейн направи гримаса на Клер зад гърба на господина.

— Да. Тя обичаше да спи там, когато имаше пълнолуние.