Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Декадансът от деветнадесети век в Париж. Подземният свят на античните гърци. Една междинна спирка през двадесет и първи век в Манхатън. И накрая Дания от четиринадесети век, описана от един английски драматург през седемнадесети век.

Не бе удивително, че точно сега Клер намираше за трудна работата си над ролята на Офелия.

— „Ето незабравки — те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга — не мисли за друга“ 27 27 Превод от английски Валери Петров — „Хамлет“. — рецитираше тя, като имитираше с жестове раздаването на цветя.

— Не! — извика Пол, който стоеше до стената в репетиционната зала. — Клер, това е ужасно. Ти не ми разкриваш истината.

А коя бе истината, чудеше се тя. Раздаващата цветя Офелия й изглеждаше толкова отдалечена от реалността, колкото беше възможно.

— Формирай емоционалната си памет — рязко я прекъсна той. — Опитай се да я положиш на някаква основа.

Тя послушно затвори очи и се замисли пак за болницата. Опита се да си представи какво биха направили пациентите на д-р Бънерман с една торбичка от двадесет грама теменужки.

— Какво смешно има? — хладно я попита Пол.

— Когато бях в болницата, там не държаха много на билките — отговори тя. — Използваха по-често метадон и примозид.

— Тогава ги смени. Да не мислиш, че Шекспир не би използвал метадон и примозид в текста, ако те бяха открити? Опитай с тях.

Тя направи пауза и след това започна.

— Това е туенол — той е за спомен. Любов моя, не ме забравяй: а това е прозак — не мисли за друга. — Тя постави буркан с хапчета в ръката на актьора, играещ Лаерт. Неочаквано тя се разтрепери.

— Това е вече по-добре — изръмжа Пол. Той я изгледа свирепо. — Не ми се опъвай, Клер. Не започвай да се преструваш само защото ти изглежда по-безопасно.

Той се отдалечи със самодоволен вид, за да тормози друга група.

Глен се вглеждаше в образа, който даваше уебкамерата на лаптопа. Венера се разхождаше отляво надясно ясно пред погледа му. Тя държеше в ръце нещо, което приличаше на сгънато бельо. Той натисна клавиша „спалня“ и след секунда я видя как влиза и постила чаршафа върху голямото двойно легло.

Навън есенна буря затъмни небето и Глен посегна да включи настолната лампа. Докато ръката му беше още на лампата, той пак я изключи. На екрана на лаптопа слънчев лъч надникна през прозореца в спалнята на Клер Роденбург.

Той отиде до прозореца на апартамента, който бе взел под наем, и погледна на юг към Манхатън. Дъждовните капки се стичаха по стъклото. Беше толкова тъмно, че той едва различаваше небостъргачите. Но той виждаше достатъчно, за да бъде сигурен, че слънчевата светлина изчезна съвсем.

Глен се върна към екрана и започна да натиска копчетата. На пода в спалнята на Клер лежеше вестник „Ню Йорк Таймс“ със старо заглавие.

Глен се приближи по-близо до екрана. Дълго време той се взираше в образа, като човек, очакващ пред постера на „Магическото око“ бавно да се потопи вътре.

Имаше още един-единствен човек, на когото тя трябваше да каже за годежа си, това беше нейният предишен работодател Хенри. Тя взе такси до Лоуър Ийст Сайд, съпровождана през целия път от обикновен „Линкълн“, и се качи горе с раздрънкан асансьор с метални решетки.

Забеляза, че коридорът е прясно боядисан и обзаведен с леки мебели в стил „индустриален шик“. Но истинската изненада беше самият офис на Хенри. Мебелите от 50-те години и скринът от извито дърво бяха изчезнали. Офисът на Хенри, разширен така, че включваше и съседните стаи, беше пребоядисан в кремаво и червено. Масите с блестящи хромирани крака бяха отрупани с папки в пастелни цветове.

Краката на Хенри пак бяха върху бюрото, но на подметките, които бяха обърнати към нея, когато тя влезе в стаята, имаше лого на най-модерната марка работно облекло. Вместо отпусната вратовръзка, той носеше под сакато си тениска.

— Здравей, Клер — поздрави я той с видимо удоволствие, като свали крака от масата и стана да я посрещне. — Казвай, как си?

— Добре съм — отговори тя и се огледа. — Това място изглежда прекрасно.

— Чиста работа, нали? — Той щракна с пръстите към компютъра. — По-голямата част от работата си сега вършим чрез връзките. А някои мошеници със сигурност седят по цели дни в бара.

Тя се засмя.

— Ти си започнал да използваш компютри?

— Е, не лично аз — призна той. — Има група младежи от колежа, които идват и вършат тежката работа. — Искаш ли да пийнеш? — Той отиде до металната каса и извади една бутилка.