Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Клер гледаше през прозореца навън. Внезапен повей на вятъра разклати дърветата по поляните пред болницата. Миризмата на готвено проникна през отворената врата. Наближаваше времето за обяд. Устата на Клер се напълни със слюнка.

— Ние, разбира се, ще съдим копелетата — каза Кристиан. — Независимо колко формуляри сме подписали. Те ще си платят, за да не излезе историята наяве.

— Какво ще стане с Франк? Няма ли това да провали кариерата му?

— Възможно е.

— Умът ми не побира всичко това — каза Клер и отново се разплака беззвучно.

— Какво са направили с теб? — попита той с рязък глас, пълен със злоба.

Тя избърса очи с ръкава си.

— Очевидно това е просто химическа реакция. Но аз не искам никого да съдя, Кристиан. Искам да се махна оттук.

— Сигурна ли си? Д-р Бънерман…

— Аз съм актриса. Какво общо имам с идеята на д-р Бънерман за здравия разум?

— Тук стои и въпросът за безопасността ти. Докато те не хванат този мъж, той може да бъде опасен за теб извън тази болница.

— В крайна сметка — каза тя уморено, — тук има трима психопати, двама шизофреници, шестима маниакално-депресирани и половин дузина смахнати. Наистина ли мислиш, че аз съм в безопасност тук? Можем само да се надяваме, че ще го хванат.

Той бавно кимна.

— Ти си смела жена, Клер.

Тя докосна с пръсти стомаха си.

— За съжаление напълнях с петнадесет паунда, откакто съм тук. Сега трябва да си тръгваш. Вече изпускам обяда си.

Харолд Хопкинс приключи с вечерята си и, както седеше по навик на любимия си фотьойл, посегна да вземе вестника. Той възнамеряваше да почете в края на деня. Както правеше винаги, Харолд най-напред отгърна вестника на страницата с починалите, да не би да е станало нещо фатално, за което той трябваше да знае, после посегна към облегалката на фотьойла си, където трябваше да бъде калъфът с очилата му. Тук обаче се раздразни, спомняйки си, че бе оставил очилата си за четене в малкия офис на погребалното бюро, когато попълваше лицензните за гробището.

— Елен, само ще отскоча до офиса — извика той. Отговор не последва. Жена му готвеше и беше включила радиото.

Харолд стана от фотьойла и измина набързо разстоянието от къщи до погребалното бюро. Ключът беше закачен на верижката му, но беше тъмно и затова той няколко пъти не можа да улучи бравата, докато накрая я отвори.

Харолд никога не смяташе офиса си през нощта за призрачно място. Според него мъртъвците изобщо не бяха призрачни, най-малкото защото бяха загубили мистичността си, която някога са имали в резултат на това, че той постоянно ги почистваше и изсмукваше с аспиратора течностите от тях. Той мислеше за тях много повече, отколкото една бавачка за бебетата си: мръсни, малко капризни създания, постоянно повръщащи, цапащи пелените си или създаващи постоянни проблеми. Затова и Харолд не включи главното осветление; виждаше достатъчно добре на светлината отвън.

Той тръгна към офиса, за да вземе очилата си за четене, които лежаха на бюрото му. Като си тръгваше, забеляза с досада и гняв, че някой бе забравил да изключи лампата над масата с помпата в предоперационната стая.

Над нея имаше много мощна лампа, която даваше насочена светлина, като над зъболекарски стол. Харолд предположи, че някой изглежда бе забравил да я изключи, преди да си тръгне, което беше разбираемо, защото насочената светлина отстрани трудно се забелязваше. Той отиде да я изключи. В стаята имаше три трупа, както винаги. Единият бе от старческия дом, другият бе на Пеги Уотс, старица, починала от инфаркт на осемдесет и две години, а третият бе на младо момиче, служителка в голям магазин по пътя за града. Името й беше Мариан Колинз. Горкото момиче бе загинало при токов удар от дефектната си косачка за трева в двора на къщата си.

Щом посегна към ключа, Харолд дочу звук, сякаш някой побягна. За миг той помисли, че това може би е някое диво животно, излизащо от гората, вероятно плъх или дива котка. Тогава той пак го дочу и сега беше сигурен, че беше човек.

Живото същество, което се привидя на Харолд Хопкинс, го порази с това, че се бе вмъкнало там, където не трябва. Той пак включи светлината над масата с помпата и протегна ръка към най-близкия тежък предмет — пистолета за маджун, а после си проправи път из стаята. Като държеше пистолета с отвора нагоре, като бутилка, той тръгна към залата.

Там нямаше никой. Може би на него просто му се бе сторило? Но като предпазлив човек, Харолд се върна, за да провери още веднъж. И точно тогава видя един крак, мъжки крак, зад единия от ковчезите, изправени откъм тясната си страна покрай стените на залата. Той поиска да каже нещо, когато ковчегът беше блъснат и се стовари отгоре му. Някога Харолд успяваше да избягва падащите ковчези, но това беше доста отдавна. Когато той се обърна, ковчегът го удари отзад и го събори на пода. Той смътно чу звука от бягащите крака, после от счупеното стъкло, а след това — нищо.