Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Можем да тръгваме. Тук всичко е уредено.

— Хубаво е, че сте дошли — каза Клер. — Ще се върнете ли?

— Ще ни оставите ли за момент? — помоли Кристиан д-р Феликс.

— Разбира се — отвърна докторът снизходително като човек, който знае, че за всяка минута с тях щедро му се плаща.

Щом останаха сами, Кристиан каза внимателно:

— Ти идваш с нас, Клер. Д-р Бънерман се съгласи, че не се нуждаеш повече от неговите грижи. Ще останеш при него, докато се оправиш. Така че полицията ще наблюдава само един адрес, естествено, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, не.

— Добре. След няколко дни ще поприказваме повече, когато ще си изхвърлила всичките тези наркотици от организма си.

Глен Фърниш се наведе над Елен Вортенсен и се загледа в тъмносините очи на момичето. Нежно, почти благоговейно, той изстиска капка от лепилото точно в центъра на ириса й. После притисна клепача й, подържа го малко така, за да засъхне лепилото.

Преди два дни бременната тийнейджърка беше свалена от гредата в една пристройка зад фермата на родителите й, и сега очите й побеляха и се покриха с ципата на разложението, светла като катаракта върху кървясалия ирис.

Очите на момичето бяха кървясали, защото височината не била достатъчна, за да се пречупи врата й. Опитвайки се да се обеси, тя всъщност се задушила. Кръвта потекла покрай очите й и капилярите по нежната кожа на бузите се напукали, което й придаваше вид на изоставена шестдесетгодишна жена.

Със залепени очи тя вече изглеждаше по-добре. Глен реши, че тя почти изглеждаше така, сякаш току-що се бе завърнала от езда в студеното зимно утро. Беше малко румена. Но скоро след като започнеше да работи с фон дьо тена, от това нямаше да остане и следа.

Глен пак се наведе над нея, за да затвори и другото око. И тогава не можа да се овладее, съзерцавайки устните на момичето долу под него, бледи и сухи като на статуя; той нежно допря устни до нейните, засмуквайки долната й суха устна със своите влажни устни и я пое в устата си, като вдъхваше специфичната миризма на узряло.

— Ей, Глен.

Той подскочи и се обърна. Беше забравил, че не е сам, че сега не бе личното му време, а обикновен работен ден в предоперационната стая. На вратата стоеше Алисия.

Глен я гледаше втрещен, очаквайки тя да запищи, да направи някакво движение. Той вече знаеше, че ще трябва да я убие.

Тогава тя се усмихна.

— Няма да кажа, ако не искаш.

— Ти не си ли… разстроена? — попита той.

— Не, по дяволите — отговори тя. — Ти да не мислиш, че когато бях по-млада не съм се заглеждала в младите момчета, които донасяха тук. Смятам, че всички ние, плъховете в моргата, сме еднакви.

— И аз смятам така.

— Освен това, знаеш ли какво казват за работата с мъртвите? — попита тя, като се приближаваше към него.

— Какво казват?

— Че тя ни прави по-груби — прошепна тя и се разкикоти. — Природен начин за осигуряване продължението на рода. Когато и да погледнем някой труп, винаги искаме да си лягаме. Тя го хвана за ръката. — Татко е на погребение.

— Знам.

Пръстите й се плъзнаха надолу по ръката му, като галеха пръстите му и потриваха панталона му отпред. Това, което намери там, я накара да се ухили още по-широко.

— Можем ли да отидем у вас?

Въображението на Глен галопираше.

— Окей — каза той — идеята ми харесва.

Алисия разглеждаше фотографиите по стената в стаята на Глен.

— Леле! — каза тя впечатлена.

Имаше шест снимки, всяка от които бе увеличена в размер два на три фута. На тях бе червената риба, която Глен бе купил от супермаркета. Той й правеше по една снимка на ден в продължение на седмица, фиксирайки промяната на цвета й от виолетов до черен. Накрая от рибата бяха останали само кости в пух от мухлясало, преливащо като дъга желе.

— Прекрасни са — каза тя. — Предизвикателни, но прекрасни.

Той кимна, застанал до нея.

— Рембранд е казвал, че най-хубавите плодове за спокоен живот са тези, които са презрели.

— Рибата се разлага, а със снимките си ти спираш разлагането. Това е прекрасно.

— Да — каза той, изненадан, че тя бе разбрала изкуството му толкова бързо. Само за миг той се почуди дали би било възможно между него и това момиче… но не, зад него имаше толкова много, прекалено много призраци. — Това е част от… проекта — добави той.

Известно време те стояха мълчаливо, всеки вглъбен в мислите си.

— Къде е спалнята? — попита накрая тя. — Оттук ли?

— Аха — той вървеше след нея, като знаеше какво очаква тя.