Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Изглеждаше като зла ирония, че Бънерман е толкова завладян от лекарствените препарати, защото това беше чиста злоупотреба с наркотични средства, които, както бе очевидно, възбуждаха мозъците на неговите пациенти. Те сравняваха изписаните им лекарства като познавачи-лакомници: „Приемахте ли метадон? Шибаният А, всичко, което ми дадоха, бяха два шибани «туейса» и торба с «деф»“. Или разказваха, ако имаше на кого, за „висшата реалност“, която те чувстваха след приемането на „ангелския прах“ или ПСП за леко побъркване.

Глен Фърниш приключи със зареждането на автоклава, свали нитриловата си престилка и ръкавици и ги изхвърли в коша за използвани материали в предоперационната.

— Лека нощ, Харолд — каза той вежливо, като надникна през вратата на съседната стая. — Свърших всичко. Между другото, ти искаше да ти помогна с лицензните за погребенията.

Харолд махна с ръка.

— Хайде, тръгвайте си вече. Алисия, ти също — обърна се той към дъщеря си. — Тук мога и сам да се справя. Вие сте млади хора и сигурно има неща, с които искате да се занимавате.

Харолд не беше твърде наблюдателен човек, но даже и той беше забелязал, че дъщеря му не е безразлична към неговия помощник. Вероятно, ако бяха завършили работата си заедно, Глен щеше да я покани някъде.

— Май нямам много работа довечера — каза лениво Алисия. Но тя нямаше да се зарадва, ако знаеше само какво щеше да й предложи Глен да правят двамата.

Клер беше в болничното отделение, а до нея беше компютъризираният офис на администратора Фарадей. Когато той отиде да вечеря, тя влезе вътре и се огледа. Както и предполагаше, компютърът беше включен в Интернет. Клер потърси информация за д-р Констанс Литмън.

Информацията, която получи, беше много обширна. На нея й трябваше нещо във връзка със секспрестъпниците и серийните убийци, но това, което получи, доколкото можеше да си обясни, бяха купища информация по социална антропология и семейно устройство на горилите. Вероятно имаше две жени под името „доктор Литмън“.

Тогава тя се прехвърли в сайта на Бодлер и откри превод на „Цветя на злото“.

Колко спомени — сякаш съм вечност живял.

Тя беше сигурна, че отговорът е някъде в стихотворенията му, само да можеше да го види.

Глен спря до магазина по пътя си за вкъщи. Беше краят на работния ден и персоналът подреждаше щандовете, като изхвърляше развалените продукти, а други преместваше в хладилната камера. Той разгледа рибния щанд и помоли да му покажат голяма червена риба. Необщителен служител мушна ръка в найлонова торбичка, взе рибата и я показа на клиента. Окото й бе с млечнобяло покритие отгоре от меко непрозрачно вещество. Глен деликатно изсумтя, после кимна и каза „Окей“. Сложи рибата в кошницата си и тръгна към щандовете с плодове. Служителката — симпатична млада блондинка — се бе навела над щанда и отбираше презрелите плодове. Глен се възхити на косата й, която се освободи от униформената шапчица, след като цял ден е била прибрана под нея; две-три къдрици се виеха по дългия врат на момичето и по яката на нейната униформена престилка.

— Моля да ме извините — каза той меко. Момичето се изправи. Наистина, тя беше толкова хубава, колкото той си представяше. Имаше прелестен рус мъх по бузите и по челото, като пухкава плесен, покриваща сладко.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

Той посочи към кофата с ябълки, в която тя ровеше.

— Искам точно от тези — обясни той.

— Страхувам се, че те за нищо не стават — каза момичето.

— Наистина ли?

— Да. Между тях има изгнили. Ще ги изхвърляме.

— Не го правете — измърмори Глен. Извади празната торба, която бе взел от фармацевта, и започна да я пълни с ябълките от кофата. Ябълките бяха натъртени, със следи от удари. На места кората им се бе напукала и станала светлосива. — Обичам ги презрели — каза той. — Тогава имат особен вкус. Като прегорели филийки. — От табелката с името й разбра, че се казва Мариана. — До колко часа работите, Мариана?

Тя изглеждаше смутена от неочаквания обрат в отношението му, след това отговори, като че ли се отбраняваше.

— О, аз работя до късно.

— Тогава вероятно друг път — каза той. После посегна покрай нея към кофата с грозде, загребвайки направо с шепата си презрели зърна, изронени от чепките. Той ги изсипа и устата си всички наведнъж, като шепа фъстъци.

Мариана нищо не отговори. Той продължи нататък, дрънчейки с количката си покрай щандовете.