Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Ще ме извиниш ли за малко, Клер? — Райдър се отдалечи в единия ъгъл на стаята и каза тихо нещо по радиостанцията си, като не изпускаше Клер от очи. След това тя слушаше някого. Когато разговорът приключи, тя каза: — Клер, помолих един от колегите ми да дойде тук. Има няколко неща, които искам да изясним.

Името на другия полицай бе Мърфи. Той бе по-млад и по-слаб от Райдър.

— Разбирам, че това е нещо ново за вас, но аз бях включена в операция за наблюдение — започна тя всичко отначало. — Този апартамент е пълен с камери. Вашите колеги наблюдават всичко от апартамента отдолу.

— По-точно какво наблюдават?

— Мен и Кристиан Воглер.

— Това да не би… да са снимки от интимно естество, за които говорим?

— Секс. За Бога. Секс. Детектив Дърбън ме помоли да правя секс с Кристиан Воглер.

— Да сте вземали някакви лекарства, Клер? — попита внимателно Мърфи. — Прозак, литиум, инсулин или нещо от този род?

— Не — тя започна да нервничи. — Послушайте, защо просто не се обадите на Франк Дърбън да го попитате?

— Обадих се, но го няма — каза Мърфи. — От няколко седмици.

Тя отново почувства, че й се вие свят, че се качва в асансьор, където някой натиска най-горния бутон, без тя да знае.

— Имате ли лекар в града, Клер? Терапевт, или някой друг?

— Аз мога да го докажа. Вижте, разбирам, че това звучи странно, но аз мога да го докажа. Нека да ви покажа апартамента долу, този, откъдето Дърбън подслушваше.

— Окей — съгласи се Мърфи. — Вървете пред нас.

Тя ги заведе по сервизното стълбище на по-долния етаж.

— Ето, тук е.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Мърфи посегна зад нея и позвъни на вратата. Чуха се стъпки.

Клер кимна към вратата.

— Става наистина интересно — каза тя.

Врата бе отворена от дребна корейка.

— Моля?

— Полиция, госпожо. — Мърфи показа значката си. — Това вашият апартамент ли е?

Жената кимна и отговори на развален английски:

— Апартаментът е на компанията на съпруга ми. „Терло кампъни“.

— Откога живеете тук?

Жената малко се смути и той повтори въпроса си:

— Откога?

Накрая корейката разбра.

— От три години — кимна тя.

— Почакайте — каза Клер — Това не е вярно. Попитайте дали не са отсъствали от къщи?

— Предлагам да ни покажете камерите във вашия апартамент — каза й Мърфи.

Те се качиха горе в пълно мълчание. Тя отлепи един край на тапета и го дръпна нагоре, търсейки кабел.

Нямаше нищо.

Тя се мъчеше да си спомни къде се намираше камерата, която снимаше Кристиан, когато той ровеше из бельото й.

— В спалнята — каза тя. — В спалнята има камера.

Тя чу как жената-полицай въздъхна.

— Трябва да е точно тук — каза тя, премествайки стола. Точно тук, под висящата лампа.

Но и тук нямаше нищо.

— Окей — каза тя накрая. — Знам какво ще направим. Има една сграда в Куинс, където работят хората на ФБР.

— ФБР, а? — Тя забеляза погледа, който Райдър хвърли към колегата си. Поглед, който казваше: „Защо си губим времето с всичко това?“

— Добре — отговори Мърфи с каменно изражение на лицето си. — Да отидем до Куинс.

Още преди да стигнат дотам, тя знаеше какво ще намерят.

Дългата ниска сграда беше празна, а вратите — затворени. Рекламата на някакъв търговец закриваше прозореца.

Райдър надникна през прозореца в тъмния офис и сви рамене.

— Въобще не е използван.

— Имаше лекционна зала в мазето — каза безнадеждно Клер. — Имаха достъп до Интернет и телефони. Ползваха електричество, за Бога! Всичко е записано на касетите. — Тя започна да плаче. — Извинете ме. След минутка ще се оправя.

Но тя не можа. Не беше добре. По някаква причина не можеше да спре да плаче.

Мърфи затвори тефтера си и извади мобилния телефон.

— Послушайте — каза внимателно той. — Ще ви закарам да ви прегледа лекар. Мисля, че това ще е най-доброто. Съгласна ли сте?

След погребението на Рейчъл, момичето, загинало в автомобилна катастрофа, семейството на Хопкинс и екипът им бяха поканени в къщата за помена. След като прие от вежливост чашка сода, Глен излезе навън да чака до катафалката. Имаше книга и спокойно зачете на слънце.

— Здравей!

Той вдигна поглед. Пред него стоеше Алисия Хопкинс, която излезе от къщата. Също като него, тя беше облечена в черно, смекчавайки строгостта на облеклото си със светлосиня жилетка.

— Какво четеш, Глен? — попита тя. После застана до него, като също се облегна на напечения от слънцето капак на колата. Раменете им се докоснаха. Изведнъж у него се появи чувството, че тя стои до него по-близо, отколкото трябва.