Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Тя гледаше ръцете си.

— Скоро не съм имала.

— Да сте пили някакви лекарства или да сте вземали непредписани от лекар наркотици през последните дванадесет месеца?

— Малко. Е, понякога.

Докторът записа нещо в бележника си.

— Вижте какво — започна тя. — Някой уби жена на име Стела Воглер. Те измислиха номер, за да ме тикнат в лапите на онзи психиатър и после ме подложиха на всичките онези тестове. Сега разбирам, че не се опазих, защото тя пак ме изигра, като ме накара да подпиша всичките онези формуляри с моето съгласие, което им позволи да ме снимат и да използват записите като доказателства. Те ме измъкнаха от моя апартамент и ме следяха с камерите си денонощно. — Тя спря, усещайки, че се превъзбужда.

— Какви тестове?

— Моля?

— Споменахте, че тя ви е давала някакви тестове. Какви бяха те?

— Ох. — Тя се опитваше да си спомни. — Ние само говорихме. Повечето за родителите ми и за работата ми.

— Тестът на Уесклър? Мултистадиално персонално тестуване „Минесота“? Тестовете на Бентън? Зрителни доводи? Електроенцефалограма?

— Тя ми предложи да ме хипнотизира, но аз отказах.

Той пак си записа нещо.

— Вярвате ли ми?

— Разбира се — каза той.

— Наистина ли? — Тя беше изненадана. — Благодаря ти, Господи! Знаете ли на моменти това даже на мен ми изглежда като лудост.

Продължавайки да пише, той отговори:

— Веднъж имах пациент, който вярваше, че има три растения в стомаха си. Беше си внушил, че след като е глътнал семки от ябълка, те са прораснали в стомаха му. Той страдаше от мъчителни стомашни спазми. Дадохме му лекарства за успокояване на стомашните болки и той престана да се страхува от това дърво, като убеди себе си, че то вече е унищожено и е било изхвърлено от организма му.

— Но той продължи да бъде луд — каза тя, като не беше напълно разбрала смисъла на казаното.

— Така ли? — Бънерман спря да пише и пъхна химикала си в горния джоб. — Ние живеем в собствената си действителност, Клер. Като, дай да видим — той се вгледа в екрана на компютъра си, — като компютърната мрежа. Различни компютри в мрежата разпространяват различни софтуерни данни. Но понякога тези данни се сближават, един вид съвместими проблеми, ако щете. След това те трябва да бъдат технически подкрепени. Разбирате ли за какво говоря?

— Не съвсем.

Той погледна часовника си.

— Нека ви го кажа по друг начин. В организма ви се наблюдава незначителен химически дисбаланс, който трябва малко „да се щипне“. Тогава ще се оправите и ще можете да противостоите на напрежението.

— Какво имате предвид с това „да се щипне“?

— Искам да ви взема за няколко дни в болницата, Клер. В такъв случай ще бъдем сигурни, че режимът, който ще бъде предложен, е най-подходящият. Понякога тези неща изискват малко време, за да бъдат преодолени.

Болница Грийнридж. Психодиспансерът е на дванадесет мили от града. За цялата година в Ню Йорк, тя само два пъти беше излизала от Манхатън: веднъж с Кристиан и веднъж, когато се прибираше от летище „Кенеди“. Никое от впечатленията й от Америка не я бе подготвило за мизерията на обществените й здравни заведения.

Болничната палата, където тя беше настанена, се затваряше с ключ с електронен шифър. Според болничните власти тя и останалите пациенти бяха заключвани в зависимост от степента на риск за другите или за самите тях. Практически те бяха затворници. Един грамаден негър, когото надзирателите наричаха Голямата Глава, всъщност беше прикован към леглото си двадесет часа в денонощието, по причина, която тя така и не разбра. Другите пациенти се движеха, като тътреха крака по излъскания коридор, сякаш спъвани от невидими окови, мърморейки под носа си любезности на местен диалект, който тя не разбираше.

В отделението беше много топло, но нито един прозорец не беше отворен. Много от пациентите ходеха разголени и даже медицинските сестри не носеха нищо под тънките си светлосини престилки. През нощта мъжете и жените бяха отделени само с един коридор. Още през първата нощ тук Клер чу как изпищя едно момиче от другата страна на хола, нападнато в леглото му. Някой от персонала изгони нападателя, но след два часа той пак нахлу в кабинката й.

Доктор Бънерман идваше в диспансера Грийнридж, който той наричаше своята клиника, два пъти седмично. Идването му включваше въздишки, мънкане по време на визитациите, когато той допълваше бележките си, след което внезапно се въодушевяваше, за да направи голямо количество нови предписания. Клер допусна грешка, като му призна, че страхът от другите пациенти й пречи да спи. Тогава в допълнение към всичките си лекарства тя получи и приспивателни средства, малки желирани капсули, които я караха да се чувства като пияна по половин ден. Тя беше „стабилизирана“ каквото и да означаваше това, и д-р Бънерман го обясняваше с равнищата на „атака“ на примозида, проверина и иклимитола, препарати, които, както той я убеждаваше, нямаха странични ефекти, но тя беше убедена, че те притъпяват мисловните й процеси и превръщат рефлексите й в гъст лепкав сироп от лекарства. Те също така я караха да изпитва постоянно чувство на глад. Струваше й се, че седи по половин ден в стаята с телевизор, очаквайки като потънало в летаргия, охранено в гнездо птиче, кога ще дойдат санитарите с новата табла, пълна с тежка болнична храна.