Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

И нищо.

Влезе в магазина, застана до стелажа с компактдискове и взе един. Кутията бе достатъчно гладка да я използва като огледало и тя я обърна под ъгъл, за да види вратата.

След няколко мига мъжът се появи. Беше с шлифер и кариран панталон. Тя си спомни, че го бе виждала някъде преди. Клер клекна бързо, сякаш си завързваше маратонките.

И тогава в паметта й изплува един спомен. Беше по времето, когато се срещна с Виктор в киберкафето. Мъжът с шлифера, който ги наблюдаваше. По-убедително щеше да е, ако бяхте включили компютъра, детективе.

Тя вървеше след него. Магазинът бе пълен с деца, събрани на групи пред уредбите за прослушване, задръстили проходите, а тя трябваше да бърза, за да не изгуби от погледа си кафявия шлифер. Когато той спря да огледа залата, тя ускори крачките си.

— Защо не ме оставите на мира, скапаняци такива? — изсъска тя достатъчно силно, за да я чуят другите посетители. Хората се обърнаха към тях. Внезапно мъжът се устреми към изхода. Тя тръгна след него. Те вървяха успоредно, разделени само от стелажа с компактдискове. Той хукна да бяга и тя направи същото.

— Сбъркал си човека — крещеше тя след него.

Сега ги гледаха много повече хора. Той стигна до изхода преди нея. Клер го последва навън.

— Ела тук, мухльо такъв!

Но изведнъж чу рязък сигнал зад себе си, нещо като аларма, и когато почти сграбчи ръкава на шлифера, някой я хвана за ръката, една дебела черна лапа се впи в китката й.

Беше един от охраната на магазина. Той посочи към диска в ръката й, същият, който тя използваше като огледало и изръмжа:

— Ние нямаме много каси по тротоарите, лейди. Защо не влезете вътре, докато повикаме полицията?

Тя се опита да обясни ситуацията, за да се отърве, но без никакъв успех. Човекът от охраната само й посочи плаката на стената, където пишеше: „Винаги даваме под съд“, и сви рамене.

— Нулева толерантност — каза той. — Идеята беше наша.

Тя се опита да флиртува, да умолява, да крещи. Нищо не помогна. За своя изненада установи, че веднъж започнала да крещи, не може да спре.

Полицаят, който все пак дойде, беше жена в униформа и беше толкова дебела, че Клер се усъмни дали може въобще да върви пеша. Тя се казваше Райдър и беше подчертано внимателна, докато Клер обясняваше й какво се е случило.

— Знаете ли името на детектива, който ви преследваше? — попита тя, когато Клер свърши.

— Не.

— А откъде знаете, че е полицай?

— Това е дълга история.

— Тъй ли?

Клер въздъхна.

— Става въпрос за операция по наблюдение. Помагах на полицията.

— Тогава защо те ви следяха, Клер?

— О, за Бога — реагира Клер вбесена. — Та това е само един диск за дванадесет долара.

Лицето на Райдер бе като маска.

— Защо детективът ви следеше?

Тя се почувства толкова уморена, искаше само да се върне вкъщи и да спи, и всичко това да свърши.

— Вижте — каза тя. — Те мислят, че аз съм убила човек.

— Кого убихте?

— Ако се обадите на Франк Дърбън от отдел „Убийства“, той ще ви обясни всичко.

— Детектив Дърбън значи?

— Точно така.

— Почакайте тук.

Тя остави Клер с охраната и отиде да потърси телефон и по-висше началство.

Клер чакаше. Компактдискът все така лежеше на масата пред нея. Беше на състав, който виждаше за пръв път.

— Провървя ти — каза Райдър, когато най-накрая се върна. — Това е особен случай. Инспекторът на Чарли се съгласи да го провери.

Клер изхълца нещо като благодарност, но Райдър я прекъсна.

— Забрави това. Плащай за диска и аз ще те закарам дотам, където каза, че живееш.

Тя настоя да се качат горе.

— Хубаво място — каза Райдър, оглеждайки се наоколо. — Доста голямо за Манхатън. Колко струва на месец?

Клер сви рамене.

— Не знам. Не плащам аз.

Райдър погледна на безпорядъка по пода с насмешка.

— А кой е собственикът?

— Предполагам, вашите хора.

— Общината?

— Полицията. Това е апартамент на полицията.

— Не, наистина — повтори Райдър. — Виж, търся нещо подобно наоколо за себе си. Но искам да се ориентирам колко долу-горе ще струва.

— Това е част от операцията — отговори тъпо Клер.

— По сексуслуги ли работиш, Клер? — попита Райдър. — Не се притеснявай, можеш да ми кажеш.

— Не. — Тя не знаеше как да се отърве от всичко това. — Слушайте, говорихте ли с Дърбън?

— Нямаше го.

— О!

— Разкажи ми пак за тази операция — предложи й Райдър.

Клер пое дълбоко въздух.

— Не знам дали ви направи впечатление, но целият този апартамент — знаете ли, аз даже не живея тук — е пълен с жици, микрофони и скрити камери за наблюдение. Те наистина имат много малки камери, които не могат лесно да се забележат. — Тя спря, усещайки, че говори нечленоразделно.